Анри Барбюс - Огънят

Сред стихийно срутените или натрупани големи отломки и пръст, над купищата ранени и мъртъвци; които мърдат едновременно, през движещата се гора от димни стволове, вкоренени в окопа, в цялото заобикалящо ни пространство вече се срещат само възпалени лица, облени в кървава пот, с искрящи очи. Някой групи сякаш танцуват, размахвайки ножове. Те са весели, безкрайно уверени в себе си, свирепи.

Боят неусетно стихна. Един войник казва:

— Е, сега какво ще правим?

Но ето че изведнъж някъде битката отново пламва: на двадесетина метра от нас, в равнината, при един завой на сивия окоп, избухва пушечен залп и разпръсква искри около някаква картечница, която се е окопала, стреля на откоси и изглежда, че се съпротивява.

Под димното крило на синкавожълто сияние се виждат войници, които обкръжават машината, мятаща мълнии, и обръчът около нея се затваря. Различавам наблизо силуета на Менил Жозеф, който се насочва прав, бяга да се прикрива, към мястото, където откъслечно лае картечницата.

От един ъгъл на окопа някъде между двама ни изсвистява куршум. Жозеф спира, олюлява се, навежда се и се отпуска на едно коляно. Изтичвам при него. Той ме гледа, докато приближавам.

— Няма нищо, бедрото… Мога сам да допълзя.

Изглежда усмирен, кротък като дете. Полека се примъква към окопа…

Сякаш още ми е пред очите, представям си съвсем точно мястото, откъдето бе изстрелян куршумът, който го улучи. Хващам вляво и като заобикалям, пропълзявам дотам.

Никой. Срещам само един от нашите — и той търси като мене. Паради.

Войници, които носят под ръка или на рамо различни железни части, подобни на огромни насекоми, ни блъскат. Те нахълтват в окопа и ни разделят.

— Седма рота превзе картечницата! — викат те. — Спря да лае. Като побесняла беше. Мръсна! Мръсна гад!

— Какво ще правим сега?

— Нищо.

Стоим безредно. Сядаме. Живите вече не пъхтят, умиращите вече не стенат. Сред дим и светлина, сред топовни гърмежи, които се носят от всички краища на света, вече не знаем къде сме. Няма нито земя, нито небе, те са слети в някакъв облак. После в тази драма на хаоса се обрисува едно първо затишие, общо забавяне на движенията и шумовете.

Стрелбата намалява, само там някъде в далечината разтърсва небето като кашлица. Възбудата спада, остава безкрайна умора, която се надига в нас и ни залива. Безкрайното чакане отново започва.

Къде ли е неприятелят? Навсякъде е оставил трупове. Видяхме цели редици пленници. Е то и сега се очертава една — еднообразна, неясна, димна на фона на мръсното небе. Но повечето, изглежда, са се пръснали в далечината. До нас достигат няколко несръчно изстреляни снаряда; пет пари не даваме. Ние сме спасени, спокойни, сами сме в тази пустош, където при безчислени трупове достигна само една редица живи.

Нощта се спусна. Облакът прах се разсея, на негово място надвисна полумрак, после мрак над безредната тълпа, просната надлъж. Хората се събират на групи, сядат, стават, ходят, облегнати или уловени едни за други. Събираме се, приклякаме между укритията, запушени от купища мъртъвци. Някои са сложили пушките си на земята и се разхождат към краищата на трапа с празни ръце, отблизо се вижда, че са почернели, обгорени, със зачервени очи, изкаляни. Почти не говорим, но започваме да се търсим.

Очертават се сенки с носилки. Те се вглеждат, навеждат се и пак поемат напред, хванали по двама дългите товари. Някъде вдясно от нас се чуват удари на кирки и лопати.

Скитам сред мрачната навалица.

На едно място, където насипът на окопа е сринат от бомбардировката и образува лек наклон, виждам човек. Още не се е напълно стъмнило. Със спокойствието си този човек, седнал замислено и загледан пред себе си, ми напомня статуя, поразява ме. Навеждам се и го познавам — ефрейтор Бертран.

Той обръща лице към мене и в тъмнината долавям умната му усмивка. Казва ми:

— Тъкмо щях да тръгна да те търся. Организирахме охраната на окопа, докато разберем къде са онези и какво става пред нас. Ще те сложа на пост с Паради в подслушвателен пункт, който пионерите току-що изкопаха.

Гледам сенките на минаващите и на застаналите неподвижно, които се очертават като мастилени петна върху сивото небе, приведени, свити в различни положения покрай полуразрушения насип. Сред потъмнелите и омиротворени от смъртта поля, по които от две години битките разместват или задържат цели градове войници над обширни дълбоки гробища, те приличат на странно движещо се незнайно пълчище от насекоми и червеи.