Анри Барбюс - Огънят

През редиците като вятър се носят новини:

— Мароканците от двадесет и първа рота са пред нас. Атаката е почнала отдясно.

Свикват фелдфебелите при капитана. Те се връщат с някакви металически предмети, Бертран ме попипва. Закачва нещо на едно копче на шинела ми. Кухненски нож.

— Слагам ти го на шинела — казва той.

Поглежда ме, после отминава да търси други войници.

— Аз! — казва Пепен.

— Не! — отвръща Бертран. — Забранено е да вземаме доброволци за това.

— Хайде де! — мърмори Пепен.

Чакаме зарити под дъждовния простор, разтърсван от залпове, без други граници освен далечната необхватна канонада. Бертран е свършил раздаването и се връща. Неколцина войника са насядали, други се прозяват.

Вилосипедистът Бийет се провира между нас. На ръката си е метнал мушамата на някакъв офицер. Подчертано гледа встрани.

— Ей, ти няма ли да дойдеш при нас? — вика ми Кокон.

— Не, няма да дойда — отговаря той. — Аз съм от седемнайста. Пети батальон няма да участвува.

— Ехе, петият винаги се нарежда. Никога не опъва като нас!

Бийет ни задминава; всички го гледат с навъсени лица, докато се изгубва.

Един войник пристига тичешком и говори на Бертран. Тогава Бертран се обръща към нас:

— Да вървим! — казва. — Наш ред е!

Всички потегляме едновременно. Изкачваме стъпалата, приготвени от пионерите, и лакът до лакът се озоваваме вън от заслона на окопа. Стъпваме на насипа.

Бертран стои прав на насипа. Обгръща ни с бърз поглед. След като всички излизат, казва:

— Напред!

Гласовете звучат странно. Потегляме много бързо, неочаквано, като насън. Никакво свистене във въздуха. Сред огромния оръдеен грохот много ясно се различава това необикновено затишие на куршумите…

Спускаме се като автомати по плъзгания неравен терен, като от време на време си помагаме с пушките със затъкнати щикове. Окото машинално забелязва някоя подробност по склона, разбитата земя, проснала се пред нас, редките, голи, щръкнали колове, останките в ямите. Невероятно е, че стоим прави по светло на този склон, по който някои оживели си спомнят как са се промъквали нощем с толкова предпазни мерки, към които други само бегло са поглеждали: през амбразурите. Не… не ни обстрелват. Сякаш никой не забелязва разгърнатото излизане на батальона от земята! Това затишие е изпълнено със заплаха, която расте, расте. Бледата светлина ни заслепява.

Окопният насип от всички страни е покрит с войници, които започват да се спускат едновременно с нас. Отдясно се очертава силуетът на една рота, която се отправя към ската по ход 97, някога германски, а сега полуразрушен.

Прекосяваме нашите линии от бодлива тел през пролуките. Още не стрелят по нас. Някои по-тромави се препъват, изправят се. От другата страна отново се строяваме и започваме малко по-бързо да се спускаме по склона; движението инстинктивно се е ускорило. Тогава няколко куршума изсвистяват сред редиците. Бертран ни изкрещява да пестим гранатите, да чакаме последния момент.

Но гласът му е заглушен: изведнъж над нас по цялата ширина на склона връхлитат мрачни пламъци и страхотни взривове раздират въздуха. По цялата линия отляво надясно снарядите избухват в небето, взривове избликват от земята. Страшна завеса ни отделя от света, отделя ни от миналото и от бъдещето. Спираме като сраснали в земята, замаяни от връхлитащия облак, който гърми от всички страни; после с общо усилие едновременно всички се надигаме и се втурваме много бързо напред. Политаме, задържаме се едни за други сред големи димни вълни. Виждаме как в дъното, към което се спускаме безредно, тук-таме с остър грохот се отварят кратери, и се вдигат циклони разбита на прах земя. После вече не различаваме къде падат бомбите. Развихря се толкова чудовищно оглушителна буря, че се чувствуваш смазан само от шума на пороите гръмотевици, от големите съзвездия отломки, които изникват във въздуха. Виждаш, усещаш как край главата ти минават парчета и пращят като нажежено желязо, потопено във вода. Изведнъж изпускам пушката си — така ме жегна по ръцете диханието на един взрив. Политам, вдигам я пак и пак поемам с наведена глава сред бурята с червеникави отблясъци сред смазващия дъжд от лава, шибан от струи прах и сажди. Свистенето на летящите парчета снаряди бие в ушите до болка, удря в тила, пробива слепоочията, не можеш да не изкрещиш. Повдига ти се, стомахът ти се сгърчва от миризмата на сяра. Повеи на смъртта ни тласкат, вдигат, клатушкат. Подскачаме, не знаем къде стъпваме. Очите примигват, заслепени, насълзени. От гърмящата лавина, обхванала всичко, не виждаме пред себе си.