Анри Барбюс - Огънят

Прекъсва го странно фъфлене. Това е Блер — новите челюсти му пречат както на говора, така и на дъвкането. Но той упорито си ги слага всяка вечер и ги държи цяла нощ, защото са го уверили, че така ще свикне с този чужд предмет, напъхан в устата му.

Попривдигам се като на бойно поле. Още веднъж поглеждам натъркаляните хора, които събитията са събрали един до друг от различни краища. Оглеждам ги един по един, както са потънали в бездната на съня и забравата, на чийто бряг неколцина сякаш още се вкопчват с тъжните си грижи, с детските си инстинкти и робското си невежество.

Упоението на съня ме обхваща. Но все си мисля какво са направили и какво ще направят. И пред това дълбоко видение на жалката човешка нощ, която е метнала савана си над нашата пещера, мечтая за някаква велика светлина.

Бяхме отчаяни. Изгладнели, жадни, а в това жалко селище — нищо!

Обикновеното редовно снабдяване се бе забавило и ние чувствувахме остро лишенията.

Изпосталелите хора скърцаха със зъби, а на жалкия площад от всички страни стърчаха разкъртени врати, скелети на къщи, оголени телеграфни стълбове. Установихме, че тук няма нищо.

— Няма хляб, няма мърша, за пиене нито капка, стягай си колана и толкоз.

— Сиренето се е изпарило, мармалад е останал, колкото масло на шиш.

— Нищо няма, колкото и да се шегуваме и да псуваме, това си е.

— Ама загубено село! Три коптора и в тях само вятър и мъгла.

— И да ти е пълна кесията, все то, речи го, куршум без пушка, щом няма кой да ти продаде една игла.

— И Ротшилд да си, и военен шивач да си, все едно, за какво ти е богатството?

— Вчера около седма рота се навърташе едно коте. Сигурен съм, че са му видели сметката.

— Да, вярно, и аз го видях — слабичко едно такова, само кожа и кости.

— Не можеш се оправи, тъй си е.

— Някои — подхвърля Блер — се оправиха, щом пристигнаха, купиха няколко манерки вино от кръчмата на ъгъла, толкова имаше.

— Ей, мръсниците му с мръсници! Сега на тях им е добре, поне гърлата са си наквасили!

— Правичката да си кажем, то това вино ли е? Мръсотия! От него в шишето остава утайка като пепел в лула.

— Някои разправят, излапали едно пиле!

— Тяхната вяра! — казва Фуйад.

— Аз нямаше какво да си блъскам главата: беше ми останала една сардела и на дъното на едно пакетче малко чай; сдъвках го със захар.

— Къде ще се наядеш с такова нещо.

— То, дума да не става, такова нещо не засища, колкото и да ядеш, все си оставаш гладен.

— От два дена една гола чорба: жълта и постна, блести като злато. Никакъв бульон, нищо пържено! Всичката си остава в тенджерата.

— Сигурно на свещи са я направили.

— Най-калпавото е, че и лулата не можеш да си запалиш.

— Вярно, това е най-лошото! Нямам вече прахан. Имах малко, ама сега край! Колкото да претърсвам джобовете на шинела, нищо! А я върви да купиш отнякъде?…

— Аз имам едно парченце прахан, ама си го пазя.

Наистина е тежко. Тежко ти става, като гледаш как войниците нямат с какво да си запалят лулата или цигарата и примерно ги прибират в джоба. После как тръгват да се разхождат. За щастие, Тирлоар има запалка с малко бензин на дъното. Онези, които са разбрали това, се трупат около него с натъпканите си студени лули. Но и хартия няма, та да припалиш от запалката. Трябва да си послужат с пламъка на самото фитилче и по този начин да хабят на вятъра течността, останала в слабичкото й като на насекомо коремче.

… Аз имах късмет… Срещам Паради. Разхожда се, изложил доброто си лице на вятъра, мърмори и дъвче късче дърво.

— На — викам му, — вземи това!

— Кутия кибрит! — възхитен се провиква той и гледа предмета, сякаш е някаква скъпоценност. — Ех, батинка, царска работа! Кибрит!

Миг след това пали лулата си и кръглото му като пълнолуние лице цяло се зачервява от отражението на пламъка, а останалите крещят:

— Я, Паради имал кибрит!

Надвечер срещам Паради при останките на една фасада на ъгъла между две от улиците на това най-жалко от всички села. Той ми прави знак:

— Шт!…

Има странен вид, като да се стеснява.

— Слушай, преди малко — казва ми той с разнежен глас и поглежда краката си — ти ми пробута кутия кибрит. Сега пък аз ще ти се отплатя. На!

И ми пъха нещо в ръката.

— Внимавай! — шепне той. — Чупливо е!

Заслепен от великолепието и белотата на подаръка, не мога да повярвам на очите си… Яйце!

— Честна дума — казва ми Паради, който върви до мене, — ако щеш, вярвай, ама съм капнал от умора… Никой поход не ме е съсипвал, колкото този.