Анри Барбюс - Огънят

— Прав си — съгласява се Блер. — И аз същото си викам. Точно тъй е.

— Аз си нося при хартишките и една карта на нашенско — продължава Волпат.

Разгъва я на светлината. Оръфана, станала прозрачна по ръбовете, тя прилича на ония килимчета за стена, съшити от отделни квадрати.

— И вестник имам (и разгъва някаква изрезка от вестник за войниците на фронта), и една книга (роман от по двадесет и пет сантима — „Два пъти девственица“)… На, ето още едно парче вестник: „Етампската пчела“. Не знам защо съм го запазил. Сигурно нещо съм си имал наум. Като ми почине главата, ще се сетя. Освен това тестето карти и игра на дама от хартия, пък пионките от нещо като червен восък.

Барк се приближава, разглежда всичко и накрая казва:

— Аз имам още повече неща по джобовете.

После се обръща към Волпат:

— Ти имаш ли швабски золдбух бе, въшльо? Ами имаш ли ампули с йод, броунинг? Аз пък имам, и два ножа отгоре.

— Аз — казва Волпат — револвер нямам, нито пък швабска книжка, ама можех да имам два, да не река, дори десет ножа. Ама мене един ми трябва.

— То зависи — отвръща Барк. — Ами я ми кажи, недоносче, имаш ли механични копчета?

— Аз в джоба си ги нося! — провиква се Бекюв.

— Войник без тях не може — уверява Ламюз. — Инак гащите не държат за презрамките, няма начин.

— Аз — казва Блер — инструментите за пръстените все си ги държа в джоба, да ми са под ръка.

И ги изважда, прибрани в калъфче от маска, която той разтърсва. Тристранната и плоската пила издрънчават, чува се и сребристият звън на необработените алуминиеви пръстенчета.

— Аз пък винаги си нося връвчици. Все влизат в работа! — обажда се Бике.

— Не колкото пироните — казва Пепен и посочва три гвоздея в шепата си: голям, малък и среден.

Един по един пристигат и останалите за да вземат участие в разговора. Всеки човърка нещо. Свикваме с полумрака. Но фелдфебелът Саливер, който с право се слави със сръчността си, прикрепя една свещ в кутия от сирене, закачена на телчета. Запалваме я и около така изфабрикуваната лампа всеки разказва с пристрастието и предпочитанията на родител за онова, което има в джобовете си.

— Първо на първо, колко ти са джобовете?

— Джобовете ли? Осемнайсет — казва някой. Това, разбира се, е Кокон, човекът цифра.

— Осемнайсет джоба! Стига си лъгал бе, миша муцуно! — провиква се дебели Ламюз.

— Точно осемнайсет — отвръща Кокон. — Преброй ги, като знаеш много.

Ламюз желае да се направи проверка и протяга ръце към светлината, за да брои по-точно на дебелите си пръсти с цвят на прашна тухла — два джоба на шинела отзад, джоба за пакета превръзки, дето се слага, тютюнът, два вътрешни джоба на шинела отпред; два външни джоба отстрани с капачки; три на панталона, даже три и половина с предното джобче.

— Аз там си слагам компаса — казва Фарфаде.

— Аз пък — прахан за запас.

— А аз — обажда се Тирлоар — една свирчица, дето жена ми я прати и вика: „Ако те ранят в бой, ще свирнеш на другарите си да те намерят и да ти спасят живота.“

Смеем се на наивните думи.

Тюлак се намесва снизходително и казва на Тирлоар:

— Те, ония в тила, слабо разбират какво е война. И ти да вземеш да говориш за тила, ще изтърсиш куп дивотии!

— Тоя джоб да не го броим, малък е, та не си струва — казва Саливер. — Значи, станаха десет.

— На куртката четири. Стават четиринайсет, не повече.

— Има и два джоба в патронташа: новите два джоба, дето се закрепват с каиши.

— Шестнайсет — казва Саливер.

— Ей, дяволско семе, левак такъв, ами я ми погледни куртката. А тия два джоба брои ли ги? Е, трябват ли ти още? Те са си на обикновеното място, цивилни джобове, дето блъскаш всичко като си цивилен, кърпата за цивката си, тютюна и адресите, дето има да разнасяш стоки.

— Осемнайсет — обявява Саливер, сериозен като служебно лице. — Осемнайсет са, няма грешка, печелиш.

Разговорът ни стига дотук, когато някой с трясък се препъва няколко пъти на прага като кон, който цвили и би ругал, стига да можеше.

После, след кратко мълчание, звънък глас властно изхълцва:

— Ей, вие там, стягате ли се? Всичко трябва да е готово до довечера и здраво да опаковате багажа! Тоя път отиваме на първа линия и даже май ще е напечено.

— Добре де, добре, господин фелдфебел — разсеяно отвръщат гласове.

— Как се пише Арнес? — пита Бьонеш, който е коленичил на земята, стиска молива и се поти над някакъв плик.

И докато Кокон му диктува буква по буква името „Ернест“, а подофицерът си отива и вече отдалеч се чува как повтаря на съседната врата краткото си слово, Блер взема думата.