Анри Барбюс - Огънят

После, като свикнеш с тъмнината, забелязваш мъглива дупка, в която мъгливи сенки стоят превити, излегнати или пък се движат насам-натам. В дъното отдясно и отляво на две мъждукащи свещи, заобиколени със светли кръгове като далечни червеникави луни, различаваш най-сетне хората в тези сенки, от чиято уста излиза пара или гъст дим.

Тази вечер в нашето мъгливо убежище, където прониквам внимателно, всички се вълнуват. Утре сутрин ще поемаме за окопите и квартирантите на хамбара започват да си стягат багажа.

Обграден от тъмнината, в която след бледата вечерна светлина не виждам нищо, аз все пак успявам да се провра между манерките, канчетата и екипировката, пръснати по земята, но направо се блъскам точно в средата в купчината войнишки хлябове, струпани като павета на място, където се поправя път… Добирам се до моя ъгъл. Някакво същество е превило гръб под космата дреха, наведено над безброй дребни вещи, които блещукат на земята. Тупвам го по покрития с овча кожа гръб. Човекът се обръща и при светлината на свеща, закрепена на щик, забучен в земята, виждам половината му лице, едно око, част от мустак и крайчеца на полуотворената му уста. Той приятелски изръмжава и продължава да гледа изложените пред него предмети.

— Какво майсториш?

— Подреждам. Прибирам си нещата.

Мнимият разбойник, който сякаш оглежда плячката си, е моят другар Волпат. Разбирам каква е работата: проснал е платнище, сгънато на четири върху постелята си — тоест върху ивицата слама, която му е отредена, — и върху този килим е изпразнил и подредил съдържанието на джобовете си.

Това е цял склад, който той оглежда с любов и с домакинска загриженост; готов е да защити богатството си и нападателно внимава да не би някой да го стъпче… Оглеждам едно по едно многобройните експонати на тази изложба.

Около кърпата за нос, лулата, кесията с тютюн, където са прибрани и листовете за писма, ножа, портмонето, огнивото (необходимият основен фонд), ето две кожени връвчици, завити като червеи около един часовник в прозрачна целофанена кутия, която с времето странно е потъмняла и побеляла: освен това едно кръгло и едно четвъртито огледалце; четвъртитото огледалце е счупено, но е хубаво, с полегати ръбчета; едно шише с терпентин, едно полупразно шише с бензин и трето празно шише, една германска катарама за колан с девиза „Gott mit uns!“, един пискюл от дръжка на сабя със същия произход; полузавита в хартия „самолетна стрела“, която има формата на стоманен молив и е остра като игла; сгъваеми ножици и несесер — вилица и лъжица, също сгъваеми; парченце молив и парченце свещ, туба аспирин, която съдържа и едно хапче опиум, няколко тенекиени кутии.

Като вижда колко внимателно оглеждам личното му богатство, Волпат ми помага с обяснения.

— Това — казва той — е кожена офицерска ръкавица; изрязвам пръстите и с тях запушвам отвора на пушката; това е телефонна жица, само с нея можеш да прикрепиш копчетата на шинела си тъй, че да не падат. Сигурно се питаш какво ли има тук в това. Як бял конец, не като тоя, с който шият нещата, като ни ги дават нови, и който се измъква като сирене от макарони с вилицата; там са иглите, забол съм ги на пощенска картичка. Безопасните пък са ей там, отделно… Тук са ми книжата. Цяла библиотека.

И наистина, сред изложбата на предметите, извадени от джобовете на Волпат, има удивително много хартийки: евтин смачкан виолетов плик с листове за писма; военна книжка, чиято вкоравена и мърлява обвивка като кожа на стар колар се лющи и намалява от всички краища; тефтерче с подвързия от издраскана изкуствена кожа, претъпкано с листчета и снимки — сред тях почетното място заема снимката на жената с децата.

От купчината пожълтели и почернели листа Волпат изважда тази снимка и ми я показва — за кой ли път? Отново се запознавам с госпожа Волпат, жена с меки, кротки черти и пищни гърди, заобиколена от две момченца с бели якички, по-голямото слабичко, по-малкото кръгло като топка.

— Пък аз — казва Бике, който е двадесетгодишен — имам снимки само на старците.

И той ни показва до самата свещ снимката на двойка старци, примерни като дечицата на Волпат.

— И аз моите си ги нося — намесва се друг. — Винаги си нося снимката на жената и децата.

— Е, то се знае! Всеки си ги носи — прибавя някой.

— Чудно нещо — казва Барк, — снимката, знаеш, се изхабява от гледане. Не бива много често да я зяпаш, нито пък много дълго: не знам какво става, ама някак като чужда започва да ти изглежда.