Анри Барбюс - Огънят

Имай пред вид, че не искам да кажа повече, отколкото казвам. Иначе Клотилд е добро момиче. Познавам я и й вярвам: ако ме пречукат, отначало ще си изплаче всичките сълзи, това си е така. Сега ме мисли жив, съгласен съм, ама не е там работата. Пък на нея винаги й е добре, доволна е, цъфти, щом има лампа, огън, компания, аз и да съм там, и да не съм там…

Карам Потерло да побърза.

— Преувеличаваш, братче, мислиш си какво ли не, хайде, недей.

Вървяхме съвсем бавно и бяхме още в началото на склона. Мъглата започваше да става сребриста, преди съвсем да се разсее. Денят щеше да е слънчев. Дори вече имаше слънце.

Потерло погледна и каза:

— Ще заобиколим през пътя за Каранси и ще се изкачим изотзад.

Свихме през нивите. След няколко мига той каза:

— Ти мислиш, че преувеличавам? Казваш, че преувеличавам, нали? — После се замисли: — Ех!

Пак поклати глава и добави:

— Все пак едно не може да се отрече…

Изкачихме склона. Вече не беше студено, само прохладно. Като стигнахме горе, на равното, той продължи:

— Хайде да поседнем още малко, после се връщаме.

И седна, натежал от безброй объркани мисли. Челото му се сбърчи. После се обърна към мене стеснително, сякаш щеше да ми иска услуга.

— Слушай, братче, мисля си дали съм прав или…

Но след като ме погледна, огледа и нещата наоколо, сякаш искаше съвет повече от тях, отколкото от мене.

Небето се променяше, земята също. Мъглата вече беше като сън. Далечните простори се разбулваха. Тясната, печална, сива равнина се разширяваше, прогонваше сенките, обагряше се. Постепенно я заливаше светлина от изток към запад, като криле.

И ето там, пред краката си, видяхме Суше сред дърветата. Отдалеч, на светло, малкото селище изникваше пред очите ни като ново под слънцето.

— Прав ли съм? — повтори Потерло вече по-колебливо, не толкова уверено.

Преди да успея да отворя уста, той сам си отговори, почти тихо срещу светлината:

— Младичка е, знаеш; двайсет и шест годишна. Не може да си сдържа младостта тя отвсякъде напира. И като си почива до лампата, на топло, какво да прави, усмихва се. Па даже и с глас да се смее, пак е от младост, гърлото я гъделичка. Не е заради онези, другите, ами заради самата нея. Това е животът. Тя е жива. Да, жива е, и толкова. Какво е виновна, че е жива? Да мре ли? Какво да прави? Да седне по цял ден да плаче заради мене и швабите ли? Не може само да плачеш, нито пък цели осемнайсет месеца само да кълнеш. Това си е истина. Дълго стана, казвам ти, ей. Там е работата.

И той млъква и заглежда панорамата на Нотр Дам дьо-Лорет 2 2 Местност, където са се водили ожесточени боеве през 1914 — 1915 година. — Б.пр. , вече цяла осветена от слънцето.

— Също и малката, щом е до някой чичко, дето не я плаши, че ще я напляска, накрая гледа да му се качи на коленете. Може да й се ще чичкото да й е истински чичко или приятел на баща й, ама като няма друг, на тези колене ще се качи, щом са все до нея, макар тоя чичко да е дебела очилата свиня. — После се провиква: — Ех! — Става, изправя се пред мене и продължава, като маха с ръце: — Някой може да ми каже: „Ами ако не се върнеш от война?“ Ще му отговоря: „Ако не се върна, край, братче, край на Клотилд, край на любовта! Днес-утре някой ще ме измести в сърцето й. Какво ще се лъжа: споменът за моето лице, за мене, дето го носи в сърцето си, малко по малко ще се изтрие и друго ще го замести и тя ще започне нов живот. Ех! Ако се върна!“

Но Потерло се изсмива:

— Ама аз съм решил да се върна! Решил съм! Иначе… Трябва да се върна — продължава той по-сериозно: — Иначе, ако не си у дома, и със светци, и с ангели да си имаш работа, накрая пак в тебе ще бъде контрата. Това е животът. Ама аз още съм на тая земя.

После се засмива:

— Тук съм малко нещо, дето се вика!

Ставам и аз и го тупам по рамото.

— Прав си, братче, войната ще свърши. Ще свърши…

Той си потрива ръцете и продължава да говори:

— Да, ще свърши, дявол да я вземе. Гледай си работата… Ясно ми е, че няма току-така да свърши, още ще трябва да се помъчим. И още, и още. Да поработим. И то не е само до работа с ръцете. После всичко ще трябва отново да се прави. Нищо, ще го оправим. Къде ти е къщата? Отишла по дяволите. Градината? Няма я. Нищо, нова къща ще направим. Нова градина ще направим. Колкото по-малко е останало, толкова повече нови работи ще направим. Най-сетне това е животът, нали за това сме родени, да правим нови неща, а? И животът отново ще го направим заедно, и щастието; ще имаме нови дни, нови нощи.

И другите също. И те отново ще си направят пак своя свят. И да ти кажа ли право? Няма да е необходимо толкова много време, колкото сега си мислим… Ето например, защо Мадлен Вандаерт да не се ожени за друго момче? Тя е вдовица, братче, от година и половина е вдовица. Малко ли е, мислиш, година и половина? След толкова време май вече и траур не се носи! Ама никой не се сеща за това, като казва: „Курва е!“ Че какво искат хората, тя да се самоубие ли? Всичко се забравя, братче, трябва да се забравя. Не са криви ония, нито пък ние, просто хората сме такива, забравяме, това си е. Ето аз я виждам изведнъж и ме заболява, че тя се смеела, та мъжът й да не е убит вчера, ами така де, човещина, смее се! Колко време изтече, откакто го убиха, горкия. Отдавна беше, много отдавна. Не сме вече същите.