Анри Барбюс - Огънят

Бавно тръгва обратно към хамбара. После машинално се обръща и отново тръгва напред с колебливи стъпки. Все пак ще опита. Може някъде другаде да са насядали около някоя маса… Започва от центъра на селото, когато нощта току-що е обгърнала земята.

Осветените врати и прозорци на кръчмите се отразяват в калта на главната улица. Срещат се на всеки двадесет крачки. Неясно се очертават тежките призраци на войници — повечето вървят на групи, които слизат надолу по улицата. Когато минава автомобил, те се отдръпват и му правят път, заслепени от фаровете, изпръскани от калта, която колелата плискат по цялата широчина на улицата.

Кръчмите са пълни. През замъглените стъкла се вижда, че е препълнено с хора с каски.

Фуйад влиза наслуки в една кръчма. Още от прага топлият лъх на долнопробно заведение, светлината, миризмата, глъчката го разнежват. Все пак това е частица от миналото в настоящето.

Гледа от маса на маса, разбутва насядалите, за да провери всички в залата. Уви! Никого не познава.

В следващата кръчма — също. Няма късмет. Напразно протяга врат и като безумен търси с очи някое познато лице сред войниците, които на групи или на двойки пият и разговарят или пък седят самотни и пишат. Прилича на просяк никой не му обръща внимание.

Като не успява да намери никого, който да му се притече на помощ, той решава да похарчи колкото пари има в джоба. Успява да се добере до тезгяха…

— Половинка вино, ама хубаво да е…

— Бяло ли?

— Е, да!

— Вие, момко, сте южняк — казва кръчмарката, подава му малка бутилка и чаша и прибира дванадесетте су.

Той се настанява в края на една маса, заета от четирима пиячи, които играят на карти; налива чашата си догоре и я изпива, после отново я пълни.

— Хей, наздраве, гледай да не строшиш чашата! — изхълцва под носа му един, който току-що пристига, облечен с къса тъмносиня куртка; той има плътни прави като черта вежди сред бледо лице, островърха глава и огромни разперени уши. Това е Арленг, оръжейникът.

Не е много красиво да седиш сам пред половинлитрова бутилка вино в присъствието на другар, който очевидно е жаден. Но Фуйад се прави, че не разбира какво му се иска на другия, застанал пред него, пристъпвайки от крак на крак, усмихнат умолително, и бързо пресушава чашата си. Онзи му обръща гръб, като измърморва нещо за южняците, че „не са много дашни, ама от келепир не бягат“.

Опрял глава на юмруците си, Фуйад се е загледал, без нищо да вижда, в един ъгъл на кръчмата, където войниците се трупат, бутат се с лакти, блъскат се, за да се разминат.

Разбира се, бялото винце никак не е лошо, но какво са тези няколко капки за жадния като пустиня Фуйад? Едва преминала, мъката пак се връща.

Южнякът става и си отива с две чаши вино в стомаха и едно су в портмонето. Престрашава се, отбива се в още една кръчма, изследва я с поглед и си тръгва, мърморейки: „Да му се не знае макар. Това говедо! Никога не мога да го намеря!“

После се връща в хамбара. Тук все така шумят вятърът, дъждът. Фуйад, запалва свещ и при светлината на отчаяно клатушкащия се пламък, който сякаш иска да литне, отива при Лабри.

Със свещ в ръката кляка пред горкото куче, което може би ще умре преди него. Лабри спи, но не дълбоко, защото, веднага отваря едно око и маха с опашка.

Южнякът го погалва и тихичко му казва:

— Нищо не може да се направи. Нищо…

Не иска да каже друго на Лабри, за да не го натъжи; но кучето се съгласява — поклаща глава и отново затваря очи.

Фуйад се надига малко тъжно, защото ставите му са ръждясали, и отива да си легне. Сега вече само на едно се надява — че ще заспи, за да умре този зловещ ден, ден от небитието, ден, какъвто още толкова пъти ще трябва героично да понесе, да преживее, преди да достигне до последния ден на войната, или на живота си.

— Има мъгла. Искаш ли да отидем?

Потерло ме пита, извърнал към мене доброто си светло лице, което ясносините му очи сякаш правят прозрачно.

Потерло е от Суше и откакто стрелците най-сетне отново заеха Суше, все му се иска да види отново селото, където е живял щастливо някога, когато е бил човек.

Опасно поклонение. Не че сме далеч: Суше е на две крачки. От шест месеца живеем и работим в окопите и ходовете толкова близо до селото, че да викнеш, ще те чуят. Само трябва напряко да се изкачиш оттук до пътя за Бетюн, покрай който пълзи окопът и под който се намират клетките на нашите укрития, и да слезеш четири-петстотин метра по пътя до Суше.