Анри Барбюс - Огънят

— Хитра работа! — вика той.

Още повече се приближава, отдалечава се, колебае се дали да повери челюстта си на тази кола. Най-сетне, се решава, слага крак на стълбичката и изчезва зад вратата.

Продължаваме разходката… Свиваме по една пътека, край която високите храсти са поръсени с прах. Шумовете стихват. Светлината блести отвсякъде, топли и напича пътеката, тук-таме разстила ослепителни, парещи бели петна и трепти в съвсем синьото небе.

На първия завой долавяме леко скриптене на стъпки и заставаме пред Йодокси!

Ламюз изпуска глухо възклицание. Може би и този път си въобразява, че тя го е търсила, вярва в някакъв дар на съдбата… С цялото, си грамадно тяло се спуска към нея.

Тя го поглежда, спира се пред един глог. По странното й слабо лице се изписва тревога, клепачите й се спускат над великолепните очи. Тя е гологлава, басмената й блузка е изрязана около врата и леко открива розовата й плът. От толкова близо със златната си коса на слънчевата светлина тази жена е наистина съблазнителна. Лунната белота на кожата й привлича и смайва погледа. Очите й искрят, зъбите й блестят в полуоткрехната като рана уста, червена като сърце.

— Слушайте… Ще ви кажа… — задъхва се Ламюз. — Вие толкова ми харесвате…

Той протяга ръце към красивата като скъпоценност жена, застанала неподвижно.

Тя се сепва и му отвръща:

— Оставете ме на мира, вие ме отвращавате!

Ръката на мъжа сграбчва една от нейните малки ръце. Тя се опитва да се изскубне, да се освободи. Блестящо русите й коси се разпускат и се мятат като пламъци. Той я притегля към себе си. Протяга врат към нея, устните му се издават напред. Иска да я целуне. Иска го с всичките си сили, с цялото си същество. Би умрял, за да я докосне с уста.

Но тя се съпротивява, надава глух вик, вижда се как на врата й трепка вена, красивото й лице грозно се сгърчва в омраза.

Доближавам се и слагам ръка на рамото на другаря си, но намесата ми е излишна — победен, той отстъпва и ръмжи:

— Да не сте нещо откачен! — вика му Йодокси.

— Не!… — стене нещастникът, объркан, смазан, подлуден.

— И втори път да не сте ми се мярнали, чувате ли! — казва тя.

И си отива задъхана. Докато се отдалечава, той дори не я гледа: стои, зяпнал към мястото, където бе стояла тя, с отпуснати ръце, с изтерзана, събудена от нея плът, неспособен да измисли някаква молба.

Отвеждам го. Той върви след мене мълчалив, възбуден, подсмърча, диша тежко, сякаш дълго е тичал.

Навежда недодяланата си голяма глава. В безмилостната като на вечна пролет светлина прилича на нещастния циклоп, който някога в далечни времена обикалял древните брегове на Сицилия, осмян, покорен и превърнат в чудовищна играчка от сияйната сила на едно момиченце.

Пътуващ продавач на вино бута количка, в която се издува бъчва. Продал е няколко литра на караула. Изчезва на завоя на пътя — жълто плоско лице като пита кашкавал, редки леки коси на прашни кичурчета, толкова слаб в широките си панталони, че краката му сякаш са прикрепени за тялото с върви.

И разхождащите се безцелно войници от караула повеждат разговор за този скитащ палячо в края на селото под дъсчицата с името му, която се клатушка и скърца.

— Отвратителна физиономия — казва Бигорно. — Да ти кажа право, не бива да се оставят толкова цивилни да скитосват най-свободно край фронта, особено пък такива, дето нито ги знаеш, нито ги познаваш.

— Е, преувеличаваш, летяща въшко — отвръща Корне.

— Ти си гледай работата, подметко — настоява Бигорно, — прекалено много им се доверяваме. Знам аз какво говоря, като си отворя устата.

— Не знаеш — казва Канар. — Чичото отива в тила.

— Тукашните жени — мърмори Ла Молет — са по-грозни от маймуни.

Другите момчета от караула са втренчили очи в небето — следят два неприятелски самолета сред заплетената мрежа на следите им. Лъчите играят и превръщат ту в черни гарвани, ту в бели чайки непоколебимите механични птици, около които безброй точки от шрапнели пъстрят лазура като дълъг воал от снежинки сред лятното небе.

Прибираме се. Срещаме други двама, които се разхождат: Карасюс и Шесие.

Те съобщават, че готвачът Пепер щял да върви в тила, по силата на закона Делбие, пращали го в опълченски полк.

— Това е тъкмо за Блер работа — казва Карасюс; той има смешен голям нос, който никак не отива на лицето му.

Из селото вървят на групи или на двойки войници, събрани чрез преплетените нишки на разговора. Някои самотници се събират по двама, разделят се, после, още недоизрекли всичко, отново се събират като привлечени от магнит един към друг.