Анри Барбюс - Огънят

— Ами да — казва детето и клати глава, — защото ще станем богати. Той казва, че до края на май ще съберем петдесет хиляди.

— Петдесет хиляди! Не може да бъде!

— Да! Да! — тропа с крак детето. — С мама си говореха. Татко иска все да е така. Мама вика, че не знае, защото брат ми Адолф е на фронта. Ама ние ще го доведем в тила и тогава войната да трае, колкото си ще.

Остри писъци откъм жилището на нашите хазяи прекъсват тези признания. Пъргавият Бике отива да разбере какво става.

— Няма нищо — казва той, като се връща. — Чичото ругае стрината, вика, че не била никаква домакиня, защото сложила горчица във винената чаша със столче, може ли такава работа, вика.

Ставаме. Напускаме нашата спарена изба, изпълнена с миризма на лула, вино и кафе. Като прекосяваме прага, лъха ни тежка горещина, наситена с мазен дъх на пържено, който не може да се изпари от кухнята и излиза от нея, щом вратата се отвори.

Преминаваме през облаци мухи, които се събират на черни, пластове по стените и се разхвърчават като шумящи покривала при появяването ни.

— Пак ще стане като лани!… Вън мухи, вътре въшки…

— И още по-навътре микроби.

В един ъгъл на мръсната малка къща, пълна с вехтории, с прашни останки от минали времена, посипана с пепелта на толкова угаснали слънца, край мебели и домакински съдове нещо се движи — старец с дълъг, олющен, грапав розов врат, като врат на птица с окапали от болест пера. И профилът му е кокоши: без брадичка, а с дълъг врат; сив слой брада покрива хлътналите му бузи, големи кръгли корави клепачи се вдигат и спускат като капаци над изтритото стъкло на очите.

Барк вече го е виждал.

— Гледай го: съкровище търси. Вика, че имало някъде из колибата; той е свекърът. Изведнъж вземе, че залази на четири крака и вири задник из всички кьошета. На, гледай.

Старецът непрекъснато опитва с бастуна си ту тук, ту там. Почуква по долната част на стените, по тухления под. Като минаваха, обитателите и посетителите на къщата го бутаха. Палмир го блъскаше с метлата, но иначе не го закачаше, макар сигурно да си мислеше, че използуването на общественото нещастие е къде по-голямо съкровище от някакво си несигурно ковчеже.

Две жени седяха прави и поверително си говореха край една порта пред стара карта на Русия, покрита с мухи.

— Да, ама най-много трябва да се внимава с ракията — ако наливате, както трябва, няма да изкарате шейсет дози от една бутилка и тогава много печалба ще изпуснете. Не казвам, че ще мине от вас, е, не чак толкова, ама няма да имате печалба. За да не стават такива неща, трябва всички, които продаваме, да се споразумеем, ама хората толкова мъчно се споразумяват даже за общ интерес!

Вън палеща жега, сред която се стрелкат мухи. До преди няколко дена те още рядко се срещаха, а сега непрестанно се чува бръмченето на безбройните им малки моторчета. Излизаме с Ламюз. Ще поскитаме. За днес ни оставят на мира: пълна почивка заради нощния поход. Можем да поспим, но много повече има сметка да използуваме почивката, за да се поразходим на воля: утре пак ще ни хванат за учение, наряди…

Има и много по-късметлии от нас, някои вече са включени в наряди.

Корвизар отвръща на Ламюз, който го кани да дойде да се поразкара с нас и опипва малкия си кръгъл нос, забучен водоравно като тапа в продълговатото му лице.

— Няма как. Хванаха ме за чистач.

И той показва лопатата и метлата, с които, наведен в смрадта край стените, изпълнява службата си на метач и клозетен чистач.

Вървим отпуснато. Следобедът тегне над задрямалото поле и притиска натъпканите ни до насита стомаси. Сегиз-тогиз разменяме по някоя дума.

Някъде далеч се чуват викове: Барк е нападнат от цял полк домакини… Бледо момиченце с прибрани отзад коси като проскубана четчица и с уста, поръбена със стреснушки, и няколко жени, които са насядали в сянката на портите и бродират някакви безвкусни ръкоделия, наблюдават сцената.

Минават шест войници, водени от ефрейтор артелчик. Носят купчини нови шинели и навързани обувки.

Ламюз поглежда спечените си безформени обуща:

— Дума да няма, трябват ми нови лодки, за малко ще ми видиш пръстите на краката през тия… Все пак няма да тръгна по стъпала, нали?

Чува се бръмчене на самолет. Вдигнали глави, извили врат, следим движението му, очите ни се насълзяват от блясъка на небето. Когато пак поглеждаме земята, Ламюз ми заявява:

— Тия машини никога няма да влязат в работа, никога.

— Как можеш да говориш така, има толкова напредък, толкова бързо…