Анри Барбюс - Огънят

— Ама ние не сме крадци — опитва се да вметне Ламюз внимателно, за да не дразни съществото, от което зависи нашето удобство.

— Аз не казвам, че сте крадци, ама нали знаете, войниците всичко повреждат. Ужас е тая война!…

— Така значи, колко ще бъде наемът за масата и там каквото трябва да стоплим това-онова на печката?

— Двайсет су на ден — като насила изрича хазяйката, сякаш ние й измъквахме тези пари.

— Скъпичко — казва Ламюз.

— Толкоз плащаха и другите, дето бяха тук, и добри момчета бяха тия господа, дори от яденето си ни даваха. Знам аз, за войниците то нищо не е. Пък ако ви е скъпо, други ще си намеря за тази стая и за масата, за печката, и то не дванайсет души. Само да рече човек и все ще е пълно. Дванайсет!

— Аз само така казвам „скъпичко“, ама ще се спогодим — бърза да добави Ламюз. — А, какво ще кажете?

Той ни задава съвсем формално този въпрос, ние кимаме.

— Не се отказваме и да пийнем нещо, а? — подмята Ламюз. — Вие не продавате ли вино?

— Не — отвръща жената и добавя с разтреперан от гняв глас. — Нали знаете, военните власти заставят, който има вино, да го продава по петнайсет су. Петнайсет су! Проклета война! Петнайсет су си е чиста загуба, господине. Затова аз вино не продавам. Имам вино за нас си. Е, то да речеш, някога, като за услуга, давам, ама на познати, на разбрани хора, и не за петнайсет су, господине, то се знае.

Ламюз е от „разбраните“. Той хваща манерката си, която винаги виси на бедрото му.

— Дайте едно кило. Колко ще струва?

— Двайсет су, колкото и на мен ми излиза. Ама то е за услуга, щото сте военни.

Изгубил търпение, Барк измърморва нещо като на себе си. Жената го изглежда накриво, със злоба и понечва уж да върне манерката на Ламюз.

Но окрилен от надеждата най-сетне да пие вино, зачервен, сякаш то вече е обагрило бузите му, Ламюз бърза да се намеси:

— Не се бойте, между нас ще си остане, стрино, няма да ви издам.

Тя не мърда, кисело мърмори против нормирането на виното. Победен от желание, Ламюз стига в самоунижението и капитулацията дотам, че й казва:

— Какво да се прави, госпожо, военна работа! Не се мъчете да разберете!

Тя ни завежда в избата. Три огромни бъчви изпълват помещението с внушителните си размери.

— Това ли ви е личната провизийка?

— Знае да се оправя дъртата! — мърмори Барк.

Жената нападателно се извръща:

— Да не искате да се съсипем с тая война! Стига ни, дето си губим парите за това-онова.

— За какво? — настоява Барк.

— То се вижда, че вие не рискувате парите си.

— А, не, ние само кожата си рискуваме.

Разтревожени от опасния за нашите непосредствени интереси обрат, който взема разговорът, ние се намесваме. В това време някой разтърсва вратата на избата и един мъжки глас изкрещява:

— Палмир!

Жената тръгва, клатушкайки се, но предпазливо оставя вратата отворена.

— Просто без пари! — обръща се към нас Ламюз.

— Ама че гадове! — шепне Барк, който не може да преглътне подобно посрещане.

— Срам и позор! — казва Мартро.

— Ще рече човек, че ти за пръв път виждаш такова нещо?

— Ама и ти, Ламюз, си голям дивак! Като си седнал да й разправяш: „Какво да се прави, военна работа!“ Успокояваш я, дето ни краде за виното! Голямо геройство!

— Какво да правя, какво да й кажа? Иначе трябваше да си обираме крушите. Нито маса, нито винце, така ли? И четирийсет су да ни кара да й плащаме виното, пак ще купуваме, нали така? Просто късмет, дето я намерихме. Вярно, не бях спокоен, треперех да не вземе да ни отпрати.

— Знам аз, че то навсякъде си е същото, ама все пак…

— Оправят се туземците, и още как! Нали трябва да има и такива, дето се възползуват. Няма всеки да върви да го трепят я!

— Бива си ги хората от Източна Франция!

— Ама и северняците си ги бива!

— … Приемат ни с отворени обятия!…

— Това за обятията си е вярно…

— Нали ти казвам — повтаря Мартро, — срам и позор.

— Затваряй си устата! Ей я кучката иде.

Отбихме се в квартирата, за да съобщим, че сме уредили работата, после отидохме да пазаруваме. Като се върнахме в новата си трапезария, намерихме другарите в разгара на приготовленията за обяд. Благодарение на личните си връзки с главния кашавар, по принцип противник на деленето на продуктите, Барк беше успял да получи картофите и месото, които се полагаха на петнадесетте човека от отделението.

Беше купил мас — една топчица за четиринадесет су. Ще си опържим картофи. Беше намерил консервиран грах — четири кутии. Кутията с желирано телешко на Менил Андре ще ни бъде ордьовър.