Анри Барбюс - Огънят

Ето настървена тълпа; сред нея летят бели листове. Вестникарят продава по две су вестниците, които струват едно су. Слаб като заешка лапа, Фуйад се е спрял насред пътя. На ъгъла на една къща Паради пече на слънце розовото си като шунка лице.

Бике се присъединява към нас в неофициално облекло — куртка и полицейско таке. Облизва се.

— Срещнах другари. Пийнахме по една. Нали разбираш, утре пак започва бачкането; преди всичко чистене на дрехите и пушките. Само шинела да оправя ми стига! То вече не е шинел, ами същинска броня.

Монтрьой, който работи в канцеларията, пристига и вика на Бике:

— Хей, дрисльо, имаш писмо! От цял час тичаме подире ти! Никакъв те няма!

— Аз не мога да бъда и тук, и там, дръвник с дръвник. Дай да видя!

Разглежда писмото, поподмята го в дланта си, после скъсва плика и съобщава:

— От старата е.

Забавяме крачките си. Той чете, следи с пръст редовете, клати убедително глава и движи устни като набожна жена.

Колкото повече приближаваме към центъра на селото, толкова по-гъста става навалицата. Козируваме на майора и на черния свещеник, който върви до него като жена, излязла на разходка. Пижон, Гьонон, младият Ескютнер, стрелецът Клодор ни викат. Ламюз е като сляп и глух, способен е сякаш само да върви.

Бизуарн, Шанрион, Рокет пристигат шумно, съобщават голямата новина:

— Разбирате ли, Пепер ще върви в тила.

— Какви ли не ги измислят! — вика Бике и вдига нос от писмото. — Старата се притеснява за мене.

И той ми показва пасаж от майчиното си послание:

— „Когато получиш това писмо — срича той, — сигурно ще си цял в кал, измръзнал, без удобство, без нищо, мой бедни Йожен…“

И се смее.

— Писала го е преди десет дена. Ама не позна! Не ни е студено, защото от тази заран е топло. Не сме без удобства, защото си имаме стая къде да ядем. Е, имаше и лоши дни, ама сега ни е добре.

Връщаме се в наетия кучкарник и си мислим за тези думи. Тяхната трогателна простота ме вълнува и ми разкрива една душа, множество души. Едва се показа слънцето, едва ни докосна един лъч, едва си създадохме нещо като удобства и изпълненото със страдания минало престана да съществува, престана да съществува и ужасното бъдеще… „Сега ни е добре.“ И толкова.

Бике се настанява като господин на масата, за да отговори. Той грижливо подрежда и проверява листа, мастилото, перото, после усмихнат започва да реди едри букви по малката страница.

— Ще се смееш, ако ти кажа какво пиша на старата — подхвърля той.

Препрочита писмото си, радва му се, усмихва се сам на себе си.

Мотаем се из птичия двор.

Голямата бяла като прясно сирене кокошка мъти в една кошница при колибката, чийто затворен обитател шумоли. Черната кокошка обаче се разхожда. С отсечени движения проточва и прибира гъвкавата си шия, пристъпва с големи превзети крачки; от време на време се вижда профилът, сред който блести като пулче окото й, а кудкудякането й сякаш се произвежда от някаква метална пружина. Тя се разхожда, по черните й лъскави като коси на циганка пера играят разноцветни светлинки и подире й се влачи шлейф от пръснати пиленца.

Тези леки жълти кълбенца, на които инстинктът нашепва, да не се отдалечават, тичат по нейните стъпки с бързи къси скокове и кълват. Но ето че шлейфът се закача: две пиленца стоят неподвижни и замислени, не обръщат внимание на кудкудякащия майчин глас.

— Това е лош знак казва Паради. — Щом някое пиле се замисли, значи, е болно.

Паради опъва крака, после пак ги кръстосва.

До него на скамейката Волпат протяга крака, широко, дълго и спокойно се прозява и отново се зазяпва. От всички момчета най-много той обича да наблюдава птиците, които все не могат да се наядат през краткия си живот.

Заедно ги съзерцаваме. Ето и стария проскубан петел, като протрит от дълга употреба; през настръхналия пух прозират голите му кълки, сякаш са гумени и са тъмни като препечена пържола на скара. Той се приближава до бялата квачка, която мъти, тя му отвръща глава със сухо „не“ и изкудкудяква приглушено като кречетало, ту го дебне с малките си сини очи, прилични на емайлирани циферблати.

— Ех, че кеф! — казва Барк.

— Гледай патетата — отвръща Волпат. — Ще ме скъсат.

Минават върволица патенца — целите са още жълти, приличат на яйца с крачка; големите им глави теглят много бързо напред крехките непохватни телца с тънки като връв вратлета. От своя ъгъл голямото куче също ги следи с дълбоките си черни очи, в които слънцето, покрило го като с шал, очертава красиви червеникави кръгчета.