Анри Барбюс - Огънят

— Я, ей го пак видението! Не ни изпуска от очи. Да не би пък да ни е хвърлила око?

В този миг силуетът се очерта на светлината в другия край на гората.

— Аз пет пари не давам за жените — заяви Волпат отново обзет от мисълта за евакуирането си.

— Във всеки случай в отделението един здравата се е запалил по нея. Ето на, за вълка говорим и той…

— Си показа опашката…

— Още не, но почти… Ето, вижте!

Вдясно от нас от един храсталак се подаде муцуна като на червеникав глиган — на пътя излезе Ламюз…

Той вървеше по стъпките на жената. Забеляза я, спря се и неудържимо се втурна към нея. Но попадна на нас.

Като позна Волпат и Фуйад, дебелият Ламюз радостно се развика. В този миг мислеше само за едно — да вземе от нас раниците, пушките, торбите.

— Давайте! Аз съм си отпочинал. Хайде, дайте.

Поиска всичко да носи. Фарфаде и аз на драго сърце му отстъпихме багажа на Волпат, изтощеният Фуйад се съгласи да му даде торбите и пушката си.

Ламюз се превърна в подвижна купчина. Превит под неудобния огромен товар, той просто цял се загуби; вървеше със ситни крачки.

Но личеше, че е изпълнен с някаква мисъл, която го преследва. Хвърляше погледи встрани, търсеше жената, към която се бе устремил.

Колчем се спреше, за да нагласи по-добре някое парче от товара си, да си поеме дъх или да изтрие мазната си пот, той тайничко оглеждаше всички кътчета на хоризонта, взираше се в края на гората. Но вече не я видя.

А аз пак я видях. И този път наистина останах с впечатление, че тя дебне някого от нас.

Наполовина се подаде някъде вляво от зеленикавия мрак на храсталака. Виждаха се само тъмните й като нощ очи, а бледото лице, осветено само от едната страна, приличаше на лунен сърп. Видях, че се усмихва.

Проследих посоката на погледа й, който я издаваше, и забелязах малко зад нас Фарфаде — той също се усмихваше.

После тя се скри в сянката на листата, очевидно отнасяйки в себе си тази взаимно разменена усмивка.

Така открих връзката между нежната, гъвкава скитница, която на никого не приличаше, и изящния, тънък и тръпнещ като люляк Фарфаде, толкова различен от всички нас. Ясно…

… Заслепен и превит от товара, който бе поел от Фарфаде и от мене, Ламюз нищо не видя, само гледаше да пази равновесие и внимаваше къде стъпва с ужасно натежалите си крака.

Но изглеждаше нещастен. Пъшкаше. Тежка грижа го притискаше. В дрезгавото хъркане на гърдите му сякаш долавям биенето и мъката на сърцето му. Като гледам бинтования Волпат и едрия, силен човек, напращял от кръв и от вечния дълбок нагон, чиято острота само той може да измери, казвам си, че най-тежко ранен не е този, за когото мислим.

Най-сетне слизаме в селото.

— Сега ще си пийнем — казва Фуйад.

— Мене ще ме евакуират — повтаря Волпат.

Ламюз измучава.

— Мм… Мм…

Другарите викат, тичат към нас, събират се на малкия площад пред църквата с двете кули, толкова ощърбена от снаряд, че вече просто не може да се познае отпред.

Белезникавият път, който се изкачва сред нощната гора, е странно притиснат и изпълнен със сенки. Сякаш гората по чудо е преляла в него и се движи сред плътния мрак. Полкът е тръгнал да си търси ново място за почивка.

Натоварени, натежали от тъмнина, редиците вървят слепешката, блъскат се: всяка вълна, тласкана от следващата, бута предната. Отстрани се движат отделни по-стройни силуети — офицерите. Глух шум — смесица от възклицания, откъслечни разговори, заповеди, кашляне и песни — се носи над тълпата, ограничена от склоновете. Цялата тази глъчка се придружава от тропот на обуща, чаткане на ножници, на канчета и манерки, от тракането и грохота на шестдесетте коли на бойния обоз и на полковия обоз, които следват двата батальона. Цялата тази тълпа крачи и се точи по стръмния път и въпреки необятния купол на нощта плуваме в миризми, сякаш сме в клетка с лъвове.

В строя не виждаш нищо: само понякога, когато те блъснат, навираш нос в някое канче, каска или пушка и съзираш блясъка на алуминия и на синята или на черната стомана. Друг път сноп искри изскачат от огниво или лумва микроскопичното цвете на някоя кибритена клечка и тогава забелязваш изотзад близки и ярко изпъкващи ръце и лица, очертанията на неправилните редици на раменете, каски, които се издигат и спускат като вълни, щурмуващи тежката тъмнина. После всичко угасва и докато краката се движат, всички очи непрекъснато са впити в мястото, където би трябвало да се намира гърбът на този, който върви отпред.