Анри Барбюс - Огънят

— Дявол да го вземе! Ето какво значи да си даваш хората — изрева подофицерът.

След като капитанът бе осведомен за случилото се, той започна да ругае, да крещи и заповяда:

— Тия хора трябва да се намерят веднага. Вървете!

Ефрейторът Бертран ни повика, мене и Фарфаде, от плевнята, където вече се бяхме изтегнали, бяхме се отпуснали и дремехме.

— Трябва да намерите Волпат и Фуйад.

Ние бързо станахме и потеглихме, обзети от смътна тревога. Двамата ни другари, взети от пети батальон, бяха отведени с тази адска смяна. Кой знае къде са сега и какво е станало с тях!

… Изкачваме стръмнината. Връщаме се по същия дълъг път, който бяхме изминали призори. Макар че сме без раници и носим само пушките и снаряжението си, чувствуваме се уморени, сънливи, парализирани сред тъжното сиво поле, под мъгливото сиво, сякаш покрито с прах небе. Скоро Фарфаде започва да се задъхва. Отначало малко поговори, после замлъкна уморен. Той е храбър, но слабичък; през целия си предишен живот в кметската канцелария, където след първото си причастие е станал писарушка и е седял между печката и етажерката със сивкави папки, не се е научил да си служи с краката си.

Точно когато излизаме от гората и подхлъзвайки се и газейки, поемаме към ходовете, две тънки сенки се очертават пред нас. Пристигат двама войници — виждат се издутите им като топки раници и правите като черти пушки. Двойката полюляваща се фигура се откроява по-ясно.

— Те са!

Едната от фигурите е с голяма бяла бинтована глава.

— Единият е ранен! Трябва да е Волпат!

Затичваме се към възкръсналите. На всяка крачка подметките ни шумно се отлепят от калта и после меко затъват, а тръскани от бягането, патроните ни дрънчат в паласките.

Те спират и ни чакат, когато сме достатъчно близо до тях, за да ги чуваме.

— Време беше! — вика Волпат.

— Ранен ли си, братче?

— Какво? — пита той.

Плътният пласт бинтове, който обвива главата му, му пречи да чува. Трябва да викаш, за да може гласът ти да стигне до слуха му. Приближаваме се, крещим. Тогава той отвръща:

— Нещо такова. Идваме от дупката, където петият батальон ни остави в четвъртък.

— Там ли стояхте през цялото време? — крещи Фарфаде, чийто остър, почти женски глас по-лесно достига до превързаните уши на Волпат.

— Ами, да, там стояхме — казва Фуйад, — в мръсната дупка, дявол да я вземе дано! Да не си мислиш, че са ни поникнали крила или, да не вярваш, сме тръгнали с крака без заповед, а?

Двамата се отпускат и сядат на земята. Главата на Волпат, обвита с парчета платно, вързани на голям възел на темето, от която се вижда само жълтеникавото, почти черно лице, прилича на вързоп мръсни дрехи.

— Забравиха ли ви, горкичките?

— Нещо такова — крещи Фуйад, — позабравиха ни! Четири дена и четири нощи в една яма от снаряд, над която куршумите валяха като град и на всичко отгоре миришеше на лайна.

— Къде ти! — вика Волпат. — То не беше, да речеш, обикновена дупка за подслушване, дето човек отива и се връща при редовна служба. Ами чисто и просто трап от снаряд като трап от снаряд. В четвъртък ни казаха: „Стойте тук и стреляйте непрекъснато!“ Така ни казаха. Вярно, на другия ден дойде една свръзка от пети батальон, колкото да си покаже носа: „Що правите вие тук?“ — вика. „Ами стреляме — викаме. — Казаха ни да стреляме, и ние стреляме. Щом са ни казали, трябва да има някакво съображение. Чакаме да ни кажат какво да правим освен да стреляме.“ Оня чешит се чупи. Нещо не изглеждаше много наред с главата. „Много ви здраве“ — рече.

— За двама ни — намесва се Фуйад — имахме само един хляб и едно ведро вино, даде ни го осемнайста рота, като ни нареди там, и цял сандък патрони, братче. Изстреляхме патроните, изпихме винцока. За всеки случай запазихме няколко патрона и един комат, ама вино не оставихме.

— И сбъркахме — добави Волпат, — щото много ожадняхме. Я слушайте, момчета, нямате ли нещо да си смажем гърлото?

— Трябва да ми е останала четвъртинка — отвръща Фарфаде.

— Дай му го — казва Фуйад и сочи Волпат. — Той загуби много кръв. А на мене само ми е жадно.

Волпат трепери и сред огромната, завита в парцали глава тесните му очички трескаво блестят.

— Добре ми дойде — казва той, като отпива. — Пък ние хванахме двама шваби — добавя и излива, както го изисква учтивостта, капката, останала на дъното в манерката на Фарфаде. — Мъкнеха се из полето и попаднаха право на нашата дупка, простаците му с простаци. Е, а ние ги опаковахме. Това си е. Трийсет и шест часа стреляхме и свършихме мунициите. Тогава натъпкахме с патрони спринцовките и зачакахме пред швабските денкове. Но оня, свръзката де, съвсем му изхвръкнало от главата, че сме там. Вие, шестата, сте забравили да ни изискате, осемнайста също ни забравила и понеже не бяхме в пост за подслушване, дето е на път и редовно се прави смяна като в канцелария, вече си мислех, че ще стоим там, докато полкът се върне. Накрая минаха ония, болничарите, от двеста и четвърта, дето бяха дошли из полето да търсят ударени, и ни откриха. Тогава ни наредиха веднага да се изтеглим, така казаха. Ние си свихме багажа и умряхме от смях, като чухме това „веднага“. Развързахме краката на швабите, отведохме ги, предадохме ги на двеста и четвърта и се помъкнахме насам. Пътем даже открихме един подофицер, сврял се беше в една дупка и не смееше да излезе, защото имаше сътресение. Наругахме го, той се посвести и даже ни благодари: викали го подофицер Сасердот.