Анри Барбюс - Огънят

Светлосини куртки, върху които блестят червеникавокафяви или черни лачени каиши, следват и показват пътя на цивилните.

На ръкава на един капитан блести копринена лента със златни, бродирани мълнии; той сочи стъпалото за стрелба пред една стара амбразура и кани посетителите да се качат, за да погледнат. Господинът в пътническо облекло се качва, като си помага с чадъра.

Барк казва:

— Видя ли го тоя, сякаш е наконтен началник-гара и показва първокласното купе на Северната гара на богатия ловец, в деня, когато се открива ловът: „Качете се, господин богаташ.“ Нали знаеш, тогава ония от висшето общество са облечени от горе до долу с нови дрехи, с кожа и железария, и се перчат с такъмите си на убийци на дребен дивеч!

Трима-четирима по-разпасани войници изчезват под земята. Останалите не мръдват, стоят като парализирани, дори лулите им загасват, чува се само глъчката на офицерите и гостите им.

— Това е туристическа обиколка из окопите — казва полугласно Барк. После добавя по-високо: — Викат им: „Насам, госпожи и господа!“

— Дръж си езика — шушне му Фарфаде, който се бои, че с „голямата си уста“ Барк ще привлече вниманието на могъщите личности.

Неколцина от групата ни мярват с поглед. Един господин с мека шапка и развяваща се вратовръзка се запътва към нас. Има бяла брадичка и прилича на художник. След него идва още един с черно пардесю, черно бомбе, черна брада, бяла връзка и очила без рамки.

— Аха! — каза първият господин. — Ето ги нашите войници. Истински войници.

Той се приближава към нашата група плахо, сякаш се намира в зоологическа градина, и протяга ръка на най-близкия войник с малко несръчно движение, както се подава парче хляб на слон.

— Ехе, кафе пият — отбелязва той.

— Тук казват „кафенце“ — поправя човекът, който прилича на сврака.

— Вкусно ли е кафенцето, приятели?

Не по-малко стреснат от тази странна, екзотична среща войникът измърморва нещо, смее се, изчервява се, а господинът казва пак „Ехе!“, после кима с глава и се отдалечава заднишком.

— Много добре, много добре, приятели. Вие сте смелчаци!

Групата, съставена от неутралните на цвят цивилни облекла, изпъстрена с ярки военни цветове — като молохи и хортензии върху тъмната пръст на леха, се поклаща, после отминава и се отдалечава в посока, противоположна на тази, откъдето е дошла. Чуваме как един офицер казва: „Имаме още много да разглеждаме, господа журналисти.“

Когато блестящото общество изчезва, ние се споглеждаме. Изпокрилите се в дупките постепенно се изравят. Момчетата идват на себе си, свиват рамене.

— Журналисти били — казва Тирет.

— Журналисти ли?

— Ами да, господата, които снасят вестници. Ти май не разбираш, глупава кратуно, вестници! Нали трябва да има и такива, дето ги пишат.

— Значи, тия ни мътят главите с лъжи, а? — вика Мартро.

Барк се прави, че държи вестник пред носа си и започва да декламира с фалцет:

— „Кронпринцът е луд, след като беше убит в началото на войната, и междувременно страда от всички възможни болести. Вилхелм ще умре тази вечер и утре пак ще умре. Германците вече нямат муниции, ядат дърва: вече не могат да удържат фронта, според най-компетентни изчисления те ще издържат най-много до края на седмицата. Ще ги смажем, когато пожелаем, без да си вдигнем дори малкия пръст. А изчакваме още няколко дена, защото не ни се иска да се разделим с живота в окопите. Тук ни е добре — има вода, душове на всички етажи. Единственото неудобство е, че зиме е доста горещо… Колкото пък до австрийците, те отдавна са вече вън от строя: само се правят, че се бият…“ От петнадесет месеца все едно и също. Главният редактор казва на писачите си: „Хей, момчета, натиснете педала, гледайте да я свършите с един удар и да има за четирите бели страници, нали трябва да ги измърсим.“

— Така си е! — казва Фуйад.

— Е, какво се смееш, ефрейторе, не е ли точно така, както казвам?

— Има нещо вярно, ама малко прекалявате, момчета, и първи вие ще вдигнете пара, ако ви оставят без вестници… Така де, защо, когато минава вестникарят, всички до един викате: „На мен, на мен!“

— Какво толкова те засяга! — възкликва дядо Блер. — Голяма история правиш с тия вестници, по-добре прави като мен, хич не ги мисли!

— Хайде, хайде, стига! Обърни страницата, магаре!

Разговорът се разпокъсва, вниманието спада, отвлича се. Четирима души решават да играят на карти, което ще трае до тъмно, докато престанат да виждат картите. Волпат гони една цигарена книжка, която му се е изплъзнала от пръстите и гонена от вятъра, подскача в зигзаг по стената на окопа като бягаща пеперуда.