Анри Барбюс - Огънят

— Войникът се оправя винаги за сметка на другарите си. Като изклинчиш от наряд или като вземеш по доброто парче, или по хубавото място, то е все за сметка на другите — философствува Волпат.

— Аз — вика Ламюз — често съм се нареждал да не отида в окопите и не мога да преброя колко пъти съм изклинчвал. Признавам си. Ама когато видя другари в опасност, много-много не му мисля, тогава вече не кръшкам. Забравям и униформа, и всичко. Виждам само човека и право към него. Ама иначе, братче, гледам си душицата.

Твърденията на Ламюз не са празни приказки. Той е майстор в кръшкането, това си е право, но вярно е, че е спасявал живота на ранени, прибирал ги е под обстрел.

Той обяснява този факт без самохвалство:

— Бяхме залегнали в тревата. Отвсякъде пукаше. Бум! Бум! Фиу, фиу… Като ги видях втасали, станах, макар да ми крещяха: „Залегни!“ Не можах така да ги оставя, я! Никаква заслуга нямам, просто не можех.

Почти всички момчета от отделението са извършили по някой подвиг и военните кръстове се редят по гърдите им.

— Аз — казва Бике — не съм спасявал французи, ама съм залавял шваби.

По време на атаките през май той беше отишъл напред; видяхме го как се превърна в точка и пристигна с четирима момци с каски.

— Аз пък съм убивал шваби — казва Тюлак.

Преди два месеца той беше наредил осем трупа с гордо кокетство пред завзетия окоп.

— Само че — добави той — мене преди всичко ме е яд на швабските офицери!

— Ех, кучета!

Те често повтарят тези думи, изтръгват ги от дъното на душата си.

— Хе, братчета, ама мръсен народ са тия шваби! — казва Тирлоар. — За войниците не знам дали е вярно или само така ни тъпчат главите и дали в края на краищата и те не са горе-долу хора като нас.

— Сигурно и те са хора като нас — намесва се Йодор.

— Кой знае!… — вика Кокон.

— За войниците може да не сме наясно — продължава Тирлоар, — ама за германските офицери не и не: те не са хора, а чудовища. Което си е право, братче, особено мръсна гад е това. Те са микробите на войната. Трябва отблизо да ги видиш, такива едни дълги, високи, опънати, слаби като върлини, а пък главите им телешки.

— Други пък приличат на змии.

Тирлоар продължава:

— Видях един пленник веднъж, като се връщах от свръзка. Отвратителна мърша. Пруски полковник, имал княжеска корона, разправят, и златен герб на ремъка. Представете си, докато го водеха из хода, той се зъбеше, че някои си позволявали да го докосват, като минавал! Гледаше всички ни отвисоко! Викам си: „Ти само почакай малко, ще ти дам аз едно зъбене!“ Издебнах сгодно време, заех удобна позиция зад него, че като му друснах един ритник в задника… Ей, братче, просна се на земята, едва не се задуши.

— Защо пък ще се задушава?

— От яд, като разбра какво става, че благородният му офицерски задник е бил докоснат от подкованата обувка на един прост войник. Взе да кряска като жена, замята се като епилептик…

— Аз не съм лош човек — каза Блер. — Деца имам и просто ми призлява, като трябва да заколя у нас прасе, дето го познавам, ама на драго сърце ще тегля ножа на някой от тези — фрас! — право в сърцето.

— Също и аз!

— Без да се смята — каза Пепен, — че те имат сребърни каски и пистолети, дето, ако ги продадеш, можеш да вземеш сто бона, когато си щеш, и призматични бинокли, дето пък цена нямат. Ей, дявол да го вземе, през първата част на войната колко такива случаи изпуснах! Тогава бях мухльо! Пада ми се. Ама гледай си работата: аз една сребърна каска, каквото ще да става, ще докопам. Ти само внимавай, честна дума ти давам, че ще докопам. Мене не ми трябва само кожата на някой от тези с нашивките, на някой Вилхелм де, трябва ми и туй, дето е отгоре му. Не се безпокой: тая работа аз ще я свърша, преди войната да е свършила.

— Вярваш ли, че ще свърши? — попита някой.

— Има си хас! — отвръща Пепен.

Някъде отдясно обаче се чува глъчка и изведнъж се задава шумна група, в която тъмни силуети се смесват с цветни униформи.

— Туй пък какво е?

Бике събира смелост и отива да разузнае; връща се и през рамо ни сочи с пръст пъстрата тълпа:

— Хей, момчета, елате да скивате. Публика.

— Публика ли?

— Ами, да, господа. Цивилни и офицери от генералния щаб.

— Цивилни ли! Дано издържат!

Това е свещен израз. Разсмиваме се, макар да сме го чували стотина пъти; с право или не, войникът му придава друг смисъл и го смята като ирония по отношение на своя пълен с лишения и опасности живот.

Двама души се приближават до нас — две личности с палта и бастуни; и още един, облечен като ловец, натруфен с мъхеста шапка и с бинокъл.