Анри Барбюс - Огънят

— Още по-лошо дори, защото са мъже.

Денят тече. Малко повече светлина се процежда през мъглата, която покрива земята. Но времето си остава облачно. Започва да вали. Водните пари се разкъсват, спускат се. Ръми. Вятърът отчайващо бавно довлича над нас голямата си мокра пустота. Мъглата и капките помрачават, забулват всичко: дори опънатите като червен сатен бузи на Ламюз, дори оранжевото като портокал лице на Тюлак, водата угасява в нас засищащата радост, с която яденето ни беше изпълнило. Пространството се е свило. Над земята — поле на смъртта — се е надвесило печално поле — небето.

А ние седим тук, сякаш сме пуснали корени, бездействуваме. Днес ще ни бъде тежко да убием деня, да се отървем от следобеда. Зъзнем, не ни е добре; постоянно се местим от място на място като добитък в кошара.

Кокон обяснява на съседа си каква гъста мрежа образуват нашите окопи. Бил видял общия план и оттам изчислил. В сектора на нашия полк били разположени петнадесет френски траншейни линии, едни от които изоставени, буренясали, почти сринати, а другите поддържани и пълни с войска. Тези успоредни линии се съединяват чрез безброй ходове, които извиват и правят чупки като стари улици. Мрежата е много по-гъста, отколкото си я мислим ние, дето живеем в нея. Върху двадесет и пет километра фронтова линия трябва да смятаме хиляда километра изкопи: окопи, ходове, подземни галерии. А френската армия се състои от десет армии. Така че от френска страна има около десет хиляди километра окопи и също толкова от германска… А френският фронт е горе-долу една осма част от целия военен фронт на земята.

Така говори Кокон и обръщайки се към своя съсед, заключава:

— Нали разбираш каква частица сме ние в цялата тази работа…

Горкият Барк с анемично лице на дете от предградията, подчертано от остра червеникава брадичка и перчем като запетайка, навежда глава.

— Вярно, като си помислиш, че един войник, пък ако щеш и няколко войници, не са нищо и дори по-малко от нищо сред цялата тая маса, просто ти става едно такова… чувствуваш се загубен, удавен като няколко капчици кръв, каквито сме си, сред тоя потоп от хора и най-различни неща.

Барк въздиша и млъква. Щом разговорът спира, дочуваме част от някаква полугласно разправяна история:

— Дошъл беше с два коня. Фюуу… един снаряд! Остана му един кон…

— Скучно ни е — казва Волпат.

— Ама се държим! — мърмори Барк.

— Няма как — добавя Паради.

— Защо? — пита разсеяно Мартро.

— Обясненията са излишни…, защото трябва.

— Трябва — повтаря Ламюз.

— Абе то обяснение има — казва Кокон. — Защото…, много обяснения има.

— Затваряй си устата! По-добре да няма, щом трябва да се държим.

— Все пак — глухо измърморва Блер, който никога не изпуска повод да подметне тези думи, — все пак цялата работа е там, че искат да ни довършат!

— Отначало казва Тирет — мислех какво ли не, разсъждавах, пресмятах; сега вече не мисля.

— И аз.

— И аз.

— Аз пък не съм се и опитвал.

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, дребосък! — вика Менил Андре с пискливия си присмехулен глас.

Тайно поласкан, другият пояснява мисълта си.

— Първо на първо, не можеш нищо да знаеш.

— Само едно трябва да се знае, и то е, че швабите са тук, закотвили са се у нас, че не бива да минат по-навътре, че някой ден трябва да си свият багажа, и то колкото се може по-скоро — казва ефрейтор Бертран.

— Да, да, трябва да се разкарат, така си е. Какво друго? Няма смисъл да си трошиш тиквата да мислиш за разни други работи. Само че малко длъжко стана.

— Мамка им! — обажда се Фуйад. — Малко, викаш, а?

— Аз пък — казва Барк — вече не мърморя. Отначало всичко живо псувах: и тиловаците, и населението, и кръшкачите. Псувах, ама тогава беше началото на войната, млад бях. Сега по-леко възприемам нещата.

— Има само един начин да ги възприемеш по-леко — да си кажеш: както дойде!

— Така си е! Иначе може да полудееш. И без това сме си доста шантави, не е ли така, Фирмен?

Волпат кима убедено, плюе, после съзерцава плюнката си втренчено, съсредоточено.

— Така си е — подкрепя Барк.

— Тук няма какво много-много да му мислиш. Живей ден за ден и час за час дори ако можеш.

— Имаш право, мърльо. Трябва да правим каквото ни нареждат, докато един ден ни кажат да си вземем дърмите.

— И край — прозява се Менил Жозеф.

Изпечените, почернели, потънали в прах лица изразяват одобрение, всички мълчат. Очевидно, така мислят тези хора, дошли преди година и половина от всички краища на страната, за да се струпат на границата: това е отказ да разберат и отказ от самите тях, надежда да не умрат и борба да живеят колкото се може по-добре.