Анри Барбюс - Огънят

Но въпреки решителната декларация самият той изчезна, догонен от проклятията, пълни с недотам любезни намеци за неговата искреност и въздържание, предизвикани от намалената дажба.

Но всички се хвърлят на храната и ядат прави, клекнали, коленичили, седнали на някоя бака или раница, измъкната от ямата, където спим, или пък натъркаляни на голата земя.

Минаващите ги блъскат и ги ругаят и те им отвръщат със същото. Ако не смятаме тези няколко псувни или обичайните двусмислени подмятания, никой нищо не говори, всички са заети — ядат с измазнени уста и бради като оръжейни отвори.

Доволни са.

Щом челюстите спират да работят, те си подмятат мръсни шеги; бутат се и се надвикват, за да се чуе думата им. Фарфаде, крехкият общински чиновник, който в началото се държеше толкова прилично и толкова чисто, че минаваше за чужденец или за току-що привдигнал се от болест, се усмихва. Червената физиономия на Ламюз се издува и се разлива в усмивка; веселостта му се изразява в сълзи; лицето на Потердо цъфти непрестанно, като розов мак, бръчките на Блер се тресат от веселие, той става, издава глава напред и разкършва късото си слабо телце, което като че ли е придатък към огромните му увиснали мустаци; дори сбърчената жална муцунка на Кокон светва.

— Няма ли да стоплим кафенцето? — пита Бекюв.

— Как? Да му духаме ли?

Бекюв, който обича горещо кафе, казва:

— Чакай да го измайсторя. Не е чак толкова голяма работа. Само ми наредете тука едно огнищенце и ми направете решетка от щиковете. Аз зная къде има дръвца. Ша ги клъцна с ножлето, колкото да посгреем канчето. Ще видите…

И тръгва да донесе дърва.

Докато чакаме кафето, свиваме цигари, тъпчем лулите.

Изваждаме кесиите с тютюн. Някои имат купешки кожени или мушамени кесии. Но те са малцинство. Бике вади тютюн от чорап, вързан с връв. Повечето използуват калъфчето за противогазовата маска, направено от непромокаем плат, много удобно за тютюна и дори за ситно нарязания тютюн. Други направо вадят тютюна от джоба на шинела си.

Пушачите, събрани в кръг, точно при входа на укритието, в което са настанени повечето войници от полувзвода, заливат с жълта от никотина плюнка мястото, където опираме ръцете и коленете си, когато се прегъваме за да влезем или излезем.

Но кой обръща, внимание на тази подробност?

Ето че заговорват за редки продукти във връзка с писмото, което Мартро е получил от жена си.

— Стрина ви Мартро ми пише — казва той — за угоената свиня, че е още жива. Нямате си представа колко струва такова животно сега у нас!

Засягането на този стопански въпрос изведнъж се изражда в остър спор между Пепен и Тюлак.

Разменят си най-грозни ругатни и завършват:

— Пет пари не давам какво разправяш и какво не разправяш. Затваряй си плювалника!

— Ще го затворя, ако ща, мръсник с мръсник!

— Ако ти друсна един, веднага ще го затвориш!

— Ама ти къде се намираш?

— Я ела малко насам, ще видиш!

Те се пенят, скърцат със зъби и се приближават един към друг. Тюлак хваща праисторическата си брадва, кривогледите му очи мятат светкавици. Другият блед, със зеленикави очи, с лице на разбойник, очевидно, мисли за ножа си.

Ламюз пъхва миролюбивата си ръка, голяма колкото детска глава, и налятото си с кръв лице между тези двама мъже, които се изяждат с поглед и се разкъсват с думи.

— Хайде, хайде, да не вземете да се изколите! Жалко ще бъде!

Останалите също се намесват и разделят противниците. Те продължават да си хвърлят зад гърба на другарите кръвожадни погледи.

Със злъчен, треперещ глас Пепен предъвка остатъка от ругатни.

— Разбойник, нехранимайко, гад! Ама чакай, ти ще ми платиш!

Тюлак от своя страна доверява на войника, който е до него:

— Мръсникът му с мръсник! Видя ли го що за стока е! Какво да се прави: тук човек е принуден да се разправя с какви ли не типове. Уж се познаваме, ама всъщност хич не се знаем кой какъв е. Ама тоя, ако е решил да ме плаши, не е познал. Почакай малко: някой ден ще го подредя аз него, ще видиш.

Разговорите отново се подемат и заглушават последните отзвуци на кавгата:

— Така е всеки ден! — казва Паради. — Вчера Плезанс искаше да цапардоса Фюмекс по лицето не знам по какъв повод, нещо във връзка с хапчетата с опиум като че ли. И като започнаха, ту единият ще убие другия, ту другият пък него ще убие. Дали не сме взели да заприличваме на животни, като живеем като животни, а?

— Несериозни хора — забелязва Ламюз. — Също като децата.