Анри Барбюс - Огънят

Познато ми е това усещане. Често и аз съм се будил в окопите от тежката миризма, която се носи след отред войници.

— Поне да трепеше въшките! — въздъхна Тирет.

— Напротив, по-пъргави стават — забеляза Ламюз. — Колкото си по-мръсен, колкото повече вониш, толкова повече си ги навъждаш.

— Слава богу, че ме събудиха с вонята си — продължи Бике. — Преди малко разправях на този дебелан, отворих си зъркелите точно навреме, за да сграбча брезента, с който си бях закрил трапа, защото един от тези гадове тъкмо се канеше да го отмъкне.

— Големи диванета са тия от 129-и полк.

В дъното, в краката ни, се беше свил някакъв човек, неясно очертан в утринната светлина, който държеше с две ръце дрехите си и се дръгнеше. Беше дядо Блер.

Лицето му беше оваляно в прах, той мигаше с очички. Над беззъбата му като дупка уста мустаците образуваха голяма жълтеникава къделя. Ръцете бяха ужасно тъмни и на това отгоре толкова мръсни, че изглеждаха космати, а дланите бяха облепени със сивкава кора. От тая свита и оваляна в пръст фигура излизаше миризма на стара тенджера.

Той все се чешеше и разговаряше с високия Барк, който, седнал по встрани, леко се бе надвесил над него.

— Като цивилен не бях чак толкова мръсен — разправяше Блер.

— Не знам колко чист си бил, братче, ама, значи, си бил съвсем друг човек — рече Барк.

— За щастие — намеси се Тирет, — защото иначе жена ти сигурно щеше да ражда негърчета.

Блер се ядоса. Веждите му се събраха под черното от мръсотия чело:

— Ти що се хващаш с мене бе? Че и така да е, какво? Сега е война. Фасулска мутра такава, да не мислиш, че на тебе войната не ти е променила физиономията и обноските, а? Я се погледни, маймуна с маймуна, на задник приличаш! Само глупак като тебе може да измисли такива работи!

Той прокара ръка по тъмния слой, който покриваше лицето му и след последните дъждове през тези дни наистина се бе оказал неизмиваем, и добави:

— Пък и тъй да е, такъв съм си, защото така искам. И преди всичко нямам зъби. Откога ми е казал докторът: „Нямаш кьорав зъб. Тъй не може. На следната почивка ще идеш да пообиколиш към естамотологичната кола.“

— Томатологичната — поправи го Барк.

— Стоматологичната — намеси се Бертран.

— Не съм отишъл, щото не съм искал — продължи Блер. — А то си е гратис.

— Защо тогава не отиде?

— Ей така, щото не ща промяна — отвърна той.

— Ти си само за кашавар. Кашавар трябваше да те направят — рече Барк.

— То и аз тъй си мисля — отвърна наивно Блер.

Всички се разсмяха. Черният човек се обиди. Стана.

— Корем ме заболя, като ви гледам — произнесе презрително той. — Отивам по нужда.

Когото тъмният му силует изчезна, останалите още веднъж приповториха старата истина, че най-мръсните хора на земята са готвачите.

— Видиш ли някой цял омазан, с изплескана кожа и дрехи, такъв, че с ръка да не го пипнеш, можеш спокойно да кажеш: „Тоя е само кашавар!“ И колкото е по-гаден, толкова по-сигурно е кашавар.

— Това си е чиста истина — рече Мартро.

— Я вижте Тирлоар. Хей, Тирлоар!

Той пристига, като че ли е кой знае колко зает, подушва тук-таме; тясното му лице е бледо като хлор, главата му се клатушка над необикновено дебелата и широка яка на шинела. Брадичката му е заострена, горните зъби изхвръкнали; дълбоки бръчки обграждат устата му като намордник; както обикновено е ядосан и както обикновено ругае:

— Откраднали са ми торбата тази нощ!

— Сигурно някой от смяната от 129-и. Къде я беше сложил?

Той посочва щик, забит в стената до входа на едно укритие.

— Ей на оная клечка, дето е забучена там.

— Идиот! — в хор викат всички. — Да им е подръка на войниците, дето минават! Да не си луд!

— Нямам си късмет и туйто! — стене Тирлоар.

После изведнъж кипва: лицето му се сгърчва гневно, той стяга, стяга малките си юмруци, като възли на връв. И започва да ги размахва.

— Че какво! Ех, само да го хвана аз тоя мръсник, дето ми е скроил номера! Да видиш как ще му разбия мутрата, ще му строша тиквата, ще… Вътре имаше цяло парче сирене. Ще го търся, докато мога.

И търкайки корема си с юмрук с леки резки движения, като китарист, той потъва в утринната сивота, достоен и гневен, превит като болник в халат. Чуваме ругатните му, докато се скрива от погледа ни.

— Ама простак! — вика Пепен.

Останалите се хилят.

— Той е луд и шантав — заявява Мартро, който има навика да подсилва мисълта си с по два синонима.

— Ей, дядка, гледай това — казва Тюлак, който тъкмо пристига.