Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

Заседанието завърши късно след полунощ. Борис внимателно следеше дебатите. Ясно се виждаше разделението между големите и малки банки. В случая банковите концерни бяха само слушатели. Те по принцип не поеха нито ангажименти, нито дадоха гаранции. Но тази конференция им бе нужна по-скоро като техническа, в случай на аварийна ситуация. Това не бе някакъв опит за съюз на банките. Напротив! Ясно се виждаше непримиримостта на позициите и върлият национализъм. Всяка от двете страни очакваше, че ще измъкне лъвския пай от мършата. Всеки смяташе, че ще бъде победител в бъдещото стълкновение. И всичко това бе прикрито зад високопарни думи, уверения в любов и братство. Естествено бе, че никой не се подведе по думите. Всеки решаваше сам за себе си. Големите банки смятаха, че бъдещият конфликт ще доведе до изчезване на малките, а последните се надяваха, че именно този конфликт ще ги укрепи, тъй като тяхното значение ще нарасне. И все пак имаше някаква разлика между банките, от една страна, и правителствата, държавите, дори народите, готови да се самоунищожат. Събраните тук банкери не стигаха дотам. Както членовете на една вълча глутница се хапят, бият и борят, за да наложат йерархията на по-силния, рядко изяждаха по-слабия, така и тук се чувстваше някакъв вълчи морал за запазване на вида. Защото и при най-сериозни разногласия, в най-големи сблъсъци, те никога не скъсваха окончателно връзките помежду си и оставяха една вратичка, открехната за бъдещи преговори. За разлика от милитаристите това бе, макар и минимална, проява на цивилизация.

На другия ден баща и син Скарлатови се преместиха в малкия хотел в Женева при катедралата „Сен Пиер“. Той се намираше в старинната част на града, където старият банкер винаги отсядаше. Посрещнаха ги с подобаващата почит. Отделиха най-хубавия апартамент. Чак сега младият Борис видя значението на богатството, на парите. Сякаш самото им притежание даваше уважението на околните. Те се грижеха за всичко: за изисканата храна, поднесена в скъпи съдове, за старите вина, за файтона, който чакаше навън, за всички наглед дребни неща, които отнемаха толкова време и сили на обикновения човек. Той често щеше да си припомня сентенцията на баща си: Парите са най-добрата смазка за скърцащите колела на жестокия механизъм на живота.

Баща и син Скарлатови не приеха поканата на барон Щерн за вечеря у дома му. Твърде много неща се бяха случили в тези години. Баронеса Щерн бе починала. Старият банкер грохнал. Но го посетиха в банката. Посрещнаха ги по подобаващ начин — тържествено и същевременно като роднини. Сега отблизо Борис видя колко е променен!… Ръцете му трепереха непрекъснато и той ги стискаше една в друга, за да не бие толкова на очи дефектът му, но щом ги отпуснеше, почваше тази игра на пръстите, като че брои зърна на броеница, придружена от странно движение на устните, сякаш суче. Разплака се, когато ги видя. Сърдечно прегърна стария Скарлатов и сложи глава на гърдите му. После се взря в очите му.

— Дай, мили приятелю, да погледна за последен път светлата ти глава… По-голям си от мен, но аз ще си отида по-рано от тоя свят. Дано ТАМ намерим някога покой…

— Не бързай, приятелю — отвърна банкерът. — Винаги ще остане време да тръгнем на дългия път… В теб има още толкова бодрост, на която биха завидели много млади хора!… Да не говорим за ума! Той ще остане вечно млад!

Наистина говорът и умът му бяха на мястото. Когато любезностите и прегръдките помежду им свършиха, барон Щерн обърна внимание и на Борис. Подаде му ръка и дълго я стиска на пресекулки. Борис усети как ръката му се тресе.

— Прости ми, млади момко, за всичко… Виждам, че умният ти родител ще има достоен заместник. — Очите му наново се насълзиха. — А аз на кой оставям всичко, за кой работих цял живот?…

— Имаш внуци — каза старият Скарлатов.

— Няма да ги дочакам да пораснат. А без мене всичко ще се разпадне…

— Аллах керим! — каза старият Скарлатов, а после се поправи на френски: — Каквото Бог даде!…

В общи черти Борис знаеше какво бе станало със Симон Щерн. Тя се бе омъжила за някакъв далечен братовчед в Холандия. Сега научи подробностите. Съпругът й бил умен, инициативен и хитър. Притежаваше малка банка, но с голяма активност и деловитост. Работата му вървяла добре. Старият Щерн говореше за зет си с неприязнено чувство. Симон бе родила четири деца — две момчета и две момичета. Всяка година му гостували в Женева, но без зетя. Той според Щерн бил вълк в овча кожа и чакал с нетърпение смъртта му, за да се настани наготово в Швейцария. Но за внуците си говореше най-ласкави думи. Явно ги обожаваше.