Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Предайте на Симон моите сърдечни поздрави — каза Борис.

— Ще я целуна от тебе, ще я целуна… — отвърна Щерн.

Стана му неприятно, защото Борис почувства, че се опитват да докоснат нещо дълбоко скрито в него, което никому не позволяваше, дори на своето друго Аз. Той мълчаливо понесе намека и нищо не възрази.

А баронът наистина ги посрещна богато — със скъпи напитки и деликатеси. Искаше по всеки начин да им угоди. После двамата банкери заговориха по деловите отношения.

— Както знаеш — каза Щерн, — получих пратката злато и сега е на сигурно място в сейфовете ми. Но как постигна това, мили приятелю?

— Много просто. Изтеглих от банката всички налични капитали, събрах, доколкото можех, вземанията си и посредством един приятел ги превърнах в злато. Тежко бе прехвърлянето в Швейцария, но блестящо го осъществи един мой сътрудник, когото познаваш.

— Направи ми отлично впечатление. Ти винаги си избирал умни и съобразителни помощници. А какво ще наредиш да направя с ценните ти книжа и акции?

— Остави ги както са! Продай само немските и австрийските акции и ценни книжа!

— Трудно ще бъде… Стойността им от ден на ден пада.

— Продай ги даже на загуба и превърни всичко в швейцарски франкове. Струва ми се, че те в момента са най-сигурни.

— Доларите също, но лирата-стерлинга ще спадне.

— И смятай вложеното в твоята банка за мое лично богатство, което не трябва да служи за спекулации. Ако се случи нещо с мен, оставил съм там запечатания плик. Там е казано всичко!

— О, не говори такива думи, не ме плаши!…

На лицето на Щерн се четеше ужас.

Следващите дни старият банкер не се чувстваше твърде добре и остана в хотела. Борис разполагаше с много свободно време. По цял ден обикаляше Женева. Но в Университета не се отби. Само мина край него. Старият портиер Жан не бе вече на вратата. Вероятно е умрял, си каза той. Бог да го прости!… Къщата на улица „Гийом Тел“ все още съществуваше, но съвсем запусната. Мазилката бе изпопадала, покривът наклонен на едната страна и само петелът-ветропоказател се въртеше със скърцане над мансардата. Прозорците бяха на глухо заковани с дъски. Тук не живееше вече никой. Долу на входа табелката показваше, че сега къщата е склад. Борис не разпита съседите. Сигурно и мадам Ролан бе починала. Отново погледна към мансардата… Неочаквано сърцето му се разтуптя. Не, не! Рано е да живееш със спомени!… Той постоя в тишината на улицата, вперил взор в закованите дъски на прозорците. После въздъхна и тръгна обратно, без да погледне повече назад… Докато вървеше, помисли за баща си, който беше вече стар, дали живееше главно със спомените от миналото?… Всъщност, попита се той, какво значи минало?… Чувство? Да, преди всичко чувство за преживяното… Не самите случки, не самите хора, а чувството, свързано с тях. Миналото — това е, което сме мразили и което сме обичали, но най-вече, което сме обичали, си каза Борис.

Дълго обикаля из английския парк. Тенис-кортовете бяха на друго място. Други бяха и хората, жените с бебешки колички, децата и старците, които се припичаха под късите лъчи на залязващото слънце. Синевината на езерото бе станала по-дълбока. Той тръгна по крайбрежния булевард. Отмина кея и неволно спря пред резиденцията на Черния принц — барон Захариас. Паркът бе пуст. Прозорците напълно затворени, а завесите не даваха да проникне чужд взор. Застана пред голямата порта с железни орнаменти и двата малки топа-бомбардири върху пилоните. Без да мисли, по някакъв вътрешен порив, Борис натисна бутона на електрическия звънец. Почака малко. Вратата на резиденцията се отвори и един лакей, облечен в старинни дрехи, слезе по стъпалата, извървя пясъчната алея и застана пред него оттатък портата. Скарлатов му подаде визитната си картичка. Лакеят се върна в къщата и не след дълго се появи отново. Отвори едното крило на портата и мълчаливо тръгна пред младия Скарлатов. Последователно, както при първото посещение, светваха лампите по стълбището и той вървеше по светлината, която му сочеше пътя. Когато стигна пред залата, лакеят отвори вратата и Борис влезе. Бе същата полутъмна зала. Само в дъното, където бе камината, светеше малка настолна лампа с абажур. Борис тръгна към фигурата в черно, но се спря и застана точно в средата на залата.

— Повиках те и ти дойде… — каза баронът.

— Всичко стана случайно! Просто минавах…

— Не. Ти още не можеш да разбереш вътрешния си глас. Но един ден и той ще заговори в теб. Аз те извиках и твоят вътрешен глас ме чу. Затова си тук!…