Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— А защо ме извикахте?

— За да ти припомня, че твоят час още не е дошъл! Но ще дойде… Предстоят ти големи изпитания. За миг ще проникнеш Отвъд… Ще видиш нещо, но ще се върнеш отново в света, защото мисията ти няма да бъде още изпълнена. Къде е пръстенът?

— В джоба ми. Нося го със себе си, но не го слагам на ръката.

— Сложи го!

Скарлатов бръкна в малкия джоб на жилетката си и постави пръстена.

— Когато за миг отидеш Отвъд и разбереш, че животът е вечен, погледни пръстена! Той ще те върне отново в света.

— Бароне, някога ми казахте, че човешките съдби се управляват от малко хора. Склонен съм да вярвам в това определение.

— Какво, направи ли ти впечатление конференцията във Веве?

— Да. Неизгладимо впечатление!

— Вярно е, че съм ти говорил за тия хора…

— Но в символичен смисъл.

— Не. Тези във Веве са човеци и нищо повече! Аз говорих за други, безсмъртни, те са малко, най-много седем… Те са облечени в черно и са принцовете на тоя свят!… Чул ли си нещо за Розенкройцерите 48 48 розенкройцери (нем.) — окултно, тайно общество на посветени, изповядващи мистичното християнство, основано още през XVII в. в Германия. Вътрешната му организация и разпоредби никога не са били разкрити. Знае се, че членовете му е трябвало да полагат изпит и са получавали степени според техния духовен напредък. ? Те са светлите хора, облечени в бяло. Те искат да направят Земята място на любовта между хората. И те са също седем души. Но никога няма да успеят, защото Висшето същество е предоставило човешките души на седмината в черно, в тяхно пълно разположение!

— И според Вас човечеството винаги ли ще остане във властта им?

— Да, винаги! Въпреки твърденията на седмината в бяло, че Висшето същество е дало свободна воля на хората, за да избират. Но тази свободна воля никога няма да се прояви! Принцовете ще правят с насекомите каквото поискат. Ще им подават понякога късче хляб или удоволствия, ще ги държат чрез силата на пола, ще ги ласкаят, ще ги мамят, а после, когато станат нагли и възмутят даже черните принцове, които също имат свой морал, тогава гневът им ще ги настигне! Хората ще се нахвърлят един-други, ще се изяждат, мачкат, оскърбяват, убиват и ще загиват с милиони до новото успокоение, до новия планетарен цикъл!…

— И Вие наистина ли вярвате във всичко това? — възкликна Борис.

— Аз го знам! Предстоят събития на тази земя, които цялата Вселена ще наблюдава със страх, трепет и надежда.

— А Вие?

— Аз търся седемте… И ще ги търся по цялата планета, докато ги намеря и им се поклоня. Докато те ме благословят за вечен живот на Земята! — сериозно заключи Черния принц.

Когато излезе от резиденцията, навън бе вече нощ. Посещението му не продължи много. Но разговорът с барон Захариас наново го бе разстроил, както някога… Трябваше му чист въздух, за да отмахне това грозно прилепчиво чувство на обсебеност. Мина покрай езерото и излезе на пясъчната ивица. Таверната вече не съществуваше. На нейно място имаше нов кей. Върна се обратно, пресече града и се озова в парка „Променад де Бастион“. Беше тихо и спокойно. Откъм Музикалното училище долитаха звуци на оркестър. Свиреха някаква симфония. Може би от Моцарт, а може би от Хайдн, си каза Борис и в същия миг една тежка, груба, студена ръка сграбчи сърцето му. Болката бе силна и той се спря. Това бе душевна болка, която от нищо не минава. И отново, макар за миг, въпреки волята си, преживя отминалите години, когато всичко в него бе любов и доброжелателство към хората. Усети и студената вечер, когато двамата със Симон, хванати за ръка, пресичаха парка и бързаха за концерта, защото бяха закъснели. Усети нейната топла, нежна ръка, която така решително стискаше неговата… А после залата, звуците на симфонията и музикантите, които един по един гасеха светлината на свещите пред пюпитъра и си отиваха… Той физически почувства нейното присъствие. Сякаш бе достатъчно само да обърне глава, за да види до себе си нейния чист профил, малката й руса главичка с полуоткрехната горна устна… Но тя не бе до него. И въпреки времето, въпреки разстоянието, болката му бе същата. Нещо стегна гърлото му. Скръбта го обхвана изцяло. В това ново чувство, колкото и странно, имаше и някаква радост, защото за пръв път от толкова години той разбра, че все още е способен да се вълнува до болка… Че може би отново в него ще светне лъчът на любовта, на доброто… Колко съм загрубял в тия години! Страшно съм загрубял, си каза той.