Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

Туше Динев бе потресен. Той не знаеше как да изрази благодарността си и по стария македонски навик, придобит от детинство, стана и целуна ръка на банкера.

— Ваше Превъзходителство, няма нещо на тоя свят, което не бих направил за Вас!

— Наистина ли?

— Да.

— Седни и се успокой. Ако така емоционално ще изпълняваш поръчението, ще си помисля дали да ти го възложа.

Лицето на Динев придоби сериозен вид.

— Е, мили мой издебнико. Ще трябва да прекараш през няколко граници голям товар злато. Тук става от ден на ден все по-опасно…

— Ваше Превъзходителство, имате ли вече план?

— Имам. Но ще го обсъдим заедно.

— Кога.

— Още тази вечер, след като се нахраниш. Искам от утре и аз да съм свободен и си почина човешки!…

В началото на лятото 1912 година тихото градче Веве, разположено на Женевското езеро, на отсрещния бряг, изведнъж без причина се оживи. Пристигаха мъже без жените си, сериозни и делови, без скъпи екипажи, скромно, чинно, заедно с придружаващите ги лица. Отсядаха в малките хотели и пансиони на градчето. Заеха и голяма част от къщите, давани под наем. Имената на хората не говореха нищо, но начинът на обличането им, придружаващите ги секретари, камериери и охрана говореха противното. Те просто бяха пристигнали под чужди имена. По това време Веве бе забутано градче и макар и с великолепен климат, си оставаше все още едно швейцарско село, а не световен курорт. И може би малцина случайни посетители от големите столици на Европа, като срещаха по тихите улички някои от тия мъже, които внушаваха сила и власт, с учудване се питаха дали това не беше барон Ротшилд, или Рихард Витинг от немските банкови обединения, или Тюретини, или шефът на голямата банкова къща „Баринг енд Корпорейшън“ — лорд Левълсток, а може би и руският финансов магнат Рубинщайн, или директорите на Виенската Винербанк Ферайн Куранда и Лонщайн?… Кой знае?! Вероятно са се припознали… Какво биха търсили тук тези хора в забутаното градче, и то не в сезона?! Имената на тези могъщи банкери знаеше цял свят, но не те бяха главните посетители на Веве. Напротив, те се губеха сред останалите притежатели на по-малки местни банки от всички страни, швейцарски банкери или просто много богати хора, свързани с банките. Правеше впечатление, че участват преди всичко европейски банкери, и то от страните, между които назряваше бъдещият конфликт. Журналисти нямаше и никой със сигурност не можеше да твърди кои са лицата и за какво са се събрали.

Една тиха лятна вечер, когато хората вече си легнаха, при пълна тайна и усилена охрана, всички тия хора с придружителите си се събраха в казиното. То бе най-голямата зала в градчето и специално подготвена за случая. Огромна елипсовидна маса със скъпа брокатена покривка заемаше почти цялото пространство, а край нея бяха наредени удобни кресла. Върху тази маса имаше, разбира се, цяла върволица от пепелници, чаши и разхладителни напитки. Около нея насядаха банкерите, почти еднакво облечени, сякаш негласно носеха своя униформа — в строго черни костюми, с джобни, златни, старинни часовници на масивни златни верижки, със златни игли на вратовръзките с един-единствен искрящ диамант от висок карат и също такъв диамантен пръстен на кутрето на лявата ръка. Това, което правеше впечатление, бяха лицата им — надменни, спокойни, уверени, лица на владетели, незастрашени от политически промени и народни вълнения. Лица, в които се чете едно — ето, ние сме господарите на света!

Така си мислеше младият Борис, който с любопитство ги наблюдаваше. Какво ли би било, ако ги нарисуваше Рембрандт по подобие на прочутата картина на търговската гилдия в Амстердам?…

От двете централни страни на елипсата бяха насядали крупните банкери — най-големите, най-богатите и странно — те се бяха подредили като армиите, които щяха да участват в бъдещия конфликт — от една страна французи, руснаци и англичани. Отсреща — германци и австрийци. По-нататък се разполагаха по-малките банкери чак до най-дребните. Това бе предвечна йерархия на подреждането, където основният принцип бе размерът на банковия капитал. Но погрешно би било да видим в тези групировки някаква ненавист или недоброжелателство. Напротив, всички бяха любезни помежду си, макар и загрижени. На масата седяха само банкерите, а сътрудниците и съветниците им — зад тях.

Някъде близо до най-големите откъм френска страна бе седнал Черният принц. Облеклото на барон Захариас бе пак напълно черно — с черна копринена риза, и само черният диамант на вратовръзката и големият му пръстен с черен камък мрачно просветваха от светлината на полилеите. Не се бе никак променил в тия години — същото застинало лице със ситни бръчки и кожа като пергамент, приличащо на египетска мумия. Когато влязоха баща и син Скарлатови, той ги поздрави с кимане на глава. Те не седнаха нито във френската група, нито в немската. Предварително си бяха определили още преди конференцията мястото между най-многобройните — неутралните банкери, близо до барон Щерн, към края на масата. А барон Щерн бе още повече надебелял и косите му напълно побелели. Ръцете му трепереха. Пръстите му непрекъснато мърдаха, сякаш броят мънистата на броеница. Когато той ги видя, сърдечно поздрави стария Скарлатов и топло кимна на Борис, който бе единственият придружител на баща си.