Свобода Бъчварова: Земя за прицел (Наследникът)

— Твърдо ли си решил да се посветиш на университетска кариера?

— Мисля, че нямам друг избор.

— Има два вида хора. Едните, които са доволни в своето робство и подчинение. Те не рискуват нищо. Те са просто като прасетата. Чакат да им донесат помия няколко пъти дневно. А после ги колят, когато си искат!…

— Предполагам, че нямаш предвид мен.

— Имам предвид човечеството. А една малка част от хората, съвсем малка, търси свободна изява в своята дейност. Те не чакат пред коритото някой да им сипе храна, но в замяна на това и никой не ги коли. Това са хората, за които личната свобода е всичко, въпрос на живот и смърт!

Младият Скарлатов се усмихна.

— И, може би, те колят останалите…

— Говоря за свободна човешка дейност.

— Доколкото разбирам, смяташ, че именно парите дават личната свобода.

— Не съвсем. Парите — това е възможната лична свобода, а не свободата въобще.

— Защо започна този разговор? — попита Борис.

— Исках да ти кажа, че може би ти няма да имаш нужда да воюваш за личната си свобода. Това е дълъг, тежък, мръсен и мъчителен път, който е погубил не малко хора. Защото ти имаш пари. Интересува ли те завещанието?

— Не!

— Аз оставих на твое име капитал в ценни книжа и налични пари, които са равни на всичко, което притежаваше майка ти. Можеш от днес да ги ползваш. Останалото ще получиш, когато вече няма да ме има.

— Благодаря. Няма да го използвам. Смятам сам да се справя.

Когато каза това, младият Скарлатов млъкна. Той нямаше намерение да се откаже от парите на майка си. А напротив! Те му бяха необходими. Длъжността приват-доцент не носеше почти никакви доходи. С какво щеше да живее? Той бе мислил и разчитал на тия пари. С тях искаше да обиколи други страни и университети. Смяташе, че ще му осигурят независимост, защото при нужда можеше да зареже и университета и да живее според своите принципи и разбирания. А за да го постигне, трябваше да има пари. Но без да мисли, той внезапно бе казал своята дума от чувство на противоречие и вече не можеше да се върне назад. А пари той имаше съвсем малко.

— Както обичаш.

Старият банкер взе от масата дисертацията на сина си и пак я запрелиства.

— В каква насока ще продължиш научната си работа?

— Смятам да продължа темата за финансите на балканските страни.

— Знаеш ли, в момента се готви нов външен заем. Нова мръсотия.

— Ти си против?

— Не, разбира се, ако заемите се използваха за нашата икономика, нямаше да имам нищо против! Но златото отива в частни джобове и се превръща в дрехи, къщи, предмети на лукс, любовници, шантани, брантии, рулетки, каляски, частни влакове или в най-добрия случай в топове, пушки, униформи…

— А какво ще бъде участието на Търговската банка?

— Официално заемът ще бъде за железопътното строителство. Но парите ще отидат другаде. А именно аз ще се опитам като безпризорен пес да измъкна — ако щеш, да открадна — част от парите, малка част, за да направя нещо в тази страна, да оставя нещо след себе си.

— Звучи патриотично…

— В момента обединявам наличните предприятия, контролирани от Търговската банка и син, в нещо като концерн. Те са малко — но гръбнакът на бъдещата индустрия в страната. Две електроцентрали, четири каменовъглени мини, една фабрика за цимент, която се строи в момента, една мина за мед и два товарни кораба.

— А защо ми разказваш всичко това, сякаш даваш отчет?…

— От глупавата надежда да те заинтригувам. В световен мащаб това, което правя, може би е нищо. Но то е нещо за България. Знам, че сам няма да го завърша. Вече съм стар. Разбираш ли, това бе моята фикс идея и тя можеше да се осъществи докрай само чрез теб.

— Съжалявам. Не мога с нищо да ти помогна.

— Знам. Но ми е мъчно, че други трябва да завършат това, което започнаха Скарлатови. А целия този разговор го провеждам, за да разбера твоето решение окончателно ли е?

— Да.

— Тогава ще се наложи да прехвърля работата си върху други хора, които след моята смърт да я продължат.

— Имаш предвид някой?

— Да. Един млад, много способен и богат човек, английски възпитаник. Казва се Стефан Неделев. Жалко, че в банковите операции не е никак добър. Аз бях длъжен да ти кажа това, нали?

— Значи всичко е наред.

На вратата се почука. Влезе секретарят Георгиев. Старият банкер се намръщи.

— Извинявайте, Ваше превъзходителство, че влязох, без да чуя Вашето разрешение. Долу, в кабинета Ви, чакат министър-председателят господин Димитър Петков, министърът на войната генерал Михаил Савов, министърът на финансите господин Лазар Паяков и министърът на търговията и земеделието доктор Никола Генадиев 1 1 д-р Генадиев, Никола (1868–1923) — български буржоазен политически деец, роден в Битоля. Взима участие в делото за Съединението, доброволец в отряда на Паница в Сръбско-българската война — 1885 година. Завършва право в Брюксел. В 1903 година е министър на правосъдието в кабинета на Рачо Петров, а по-късно министър на земеделието. През 1913 година е министър на външните работи в кабинета на д-р Радославов. През септември 1923 г. напуска Национално-либералната партия и основава нова политическа партия „Народно единство“. На 30 октомври 1923 година е убит в София от наемна ръка. по Ваша покана.