Свобода Бъчварова: Земя за прицел (Наследникът)

Лицето на стария банкер помръкна за миг, а после се овладя.

— Наел съм ти квартира. Но нека първо идем у дома.

— Нямам нищо против.

Когато ландото минаваше по софийските улици, младият Скарлатов се учуди на големите промени в Столицата. Особено от халите нататък това бе вече европейски град. Килнал на едната страна цилиндъра, старият банкер мълчеше, но външният му вид издаваше благоразположение, задоволство и гордост, че синът му се връща от Европа с докторат. Това си помисли Борис, но когато отново го погледна, си каза — може да е така, но все пак той не е примитивен…

Железните портални крила на банката бяха широко отворени. Ландото влезе в изчистения от сняг двор и спря до стълбата. Пред стъпалата стояха гологлави един извънредно слаб мъж, с почти липсваща брадичка, а до него друг, по-нисък, но строен и жив младеж, с голобрадо лице, весели очи, сини като небето, и буйни руси къдрици. Русият избърза и подаде ръка на стария банкер да слезе от ландото. А после учтиво се обърна към Борис на френски:

— Добре дошли, млади господарю.

Гласът му беше ясен, напевен и говореше езика красиво и малко предвзето. Скарлатов му подаде ръка.

— Това е моят близък сътрудник, господин Туше Динев, и секретарят ми господин Георгиев.

Водени от Туше Динев, те изкачиха стъпалата, минаха по коридора и влязоха в голямата банкова зала. Клиенти нямаше. Целият персонал се бе строил в дъното пред голямата маса. Старият банкер пропусна сина си напред.

— Представям ви моя син Борис Скарлатов, доктор от Женевския университет…

Пред служителите излезе един възрастен мъж. Младият Борис си спомни, че това е главният счетоводител на банката Попмиронов.

— Щастливи сме от завръщането Ви. Дано един ден Търговската банка под Ваше ръководство стигне богатство и мощ, достойни за славния род Скарлатови!…

Борис можеше с един жест, с една дума да пресече словоизлиянието на счетоводителя, но не го направи. Знаеше, че ще нарани дълбоко стария банкер. Стисна ръката последователно на чиновниците. Бяха странно облечени в шаячни дрехи, макар и скроени като европейски костюми. Той знаеше, че това се дължеше на баща му. Навремето Стефан Стамболов бе заповядал всички държавни чиновници да се обличат в дрехи от шаяк, произведен от български фабрики, с цел да подкрепи местната индустрия. Старият Скарлатов бе въвел тази наредба, макар че банката бе частна. Отдавна това начинание на диктатора бе забравено в цялата страна и сега държавните чиновници носеха костюми от европейски платове. Но той с упоритост, стигаща до инат, държеше на тази съвсем не безсмислена наредба, а може би и заради паметта на своя приятел.

Горе, в салона на апартамента, ги посрещна Донка — жената на бай Никола, с две млади камериерки. За младия Борис Донка бе единственият близък човек тук. Той се наведе и я целуна. Старата жена изхлипа. Вдигна престилката, за да си избърше сълзите. Той влезе в салона. В камината буйно гореше огън, а и всички огромни холандски печки от снежнобели, лъщящи, порцеланови кахли излъчваха топлина. В този уютен дом суровата зима не се чувстваше. Тук младият Борис почти не бе живял и не бе свързан с нещо. Спомените му бяха от селото, където израсна, от колежа в Цариград и от Университета.

— Ето стаята на майка ти… — каза старият банкер.

Борис за миг се поколеба, а после отвори вратата на спалнята. Беше в същия вид, в който я помнеше. Под старинния дървен триптих в ъгъла с нарисувана икона на Света Богородица и Младенеца, с ангели на страничните крила, които пеят небесен химн, гореше кандило. На нощната масичка имаше ваза със свежи цветя. Огромното легло бе застлано със снежнобели чаршафи. Дървеното разпятие стоеше над леглото — но и тази стая нищо не му говореше. Той помнеше майка си като млада стройна жена с големи кафяви очи, тиха и спокойна, в обстановката на големия сарай на село.

Не стоя дълго. Върна се в салона, където го чакаше старият банкер. Искаше да го попита откъде е научил, че е тръгнал за София, вероятно от Щерн… Няма смисъл да се заяждам, си каза той. Излезе в коридора, където бяха куфарите му, и от са̀ка извади една книга в кожена подвързия.

— Това е докторатът ми. Отпечатаха го в малкото университетско издателство. Няколко екземпляра поръчах в кожена подвързия със златни букви. Първият екземпляр е за теб с автограф.

— Благодаря.

Старият банкер бе развълнуван. Прелисти книгата и се зачете. На тия години имаше хубаво зрение и не употребяваше очила. После вдигна глава и каза: