Свобода Бъчварова: Земя за прицел (Наследникът)

— Никога не съм очаквал, че нашите банкови операции могат да бъдат тема за докторат.

— Напротив. Впрочем работата ми не заслужава да говорим. Тя е интересна за съвсем тесен кръг от хора.

— А мене ме интересува! Ще я прочета на спокойствие. Аз също имам мнение по немския и френския банков капитал… Но да тръгваме… Обедът е готов, очакват ни…

Огромната маса на трапезарията, със снежнобяла покривка, имаше празничен блясък. Тежкият сребърен сервиз, сребърните свещници, сребърните вази, кристалните чаши създаваха впечатление на богатство и тържественост. Очакваха ги прави Туше Динев, бай Никола и Донка. Пръв седна на челното място старият банкер, до него Борис, а после всички останали. Това бе интимен обед, на който присъстваха и домашните. Туше Динев бе станал член на семейството, живееше в една от мансардните стаи и се хранеше тук. Влезе една от камериерките с голям сребърен супник, от който излизаше пара. Старият банкер — господар на този дом и цялото богатство тук — с неподражаем аристократизъм, но с оттенък на патриархалност, леко дръпна ръкавите на редингота, под който се видяха снежнобелите ръкавели на ризата със златни копчета, и сипа на всеки в чинията супа. Ядяха мълчаливо. Едно след друго пристигаха блюдата, някои димящи, други студени. Старият банкер ядеше съвсем малко. Камериерките се движеха безшумно. Бяха добре обучени. Донесоха стари френски вина, които банкерът пазеше за специални случаи. Накрая поднесоха на една голяма дървена дъска, по френски маниер, различни видове сиренета, които изписваха от чужбина. Старият банкер отпи от чашата си вино и избърса устните си със снежнобялата колосана салфетка — това бе знак, че вече може да се говори.

— Ваше превъзходителство — каза Туше Динев, — такъв пълен сребърен сервиз не притежава и княз Фердинанд!

— А ти да не си му правил опис?

— Разказват, че като дошъл в началото в България, имал по-хубави прибори. Но после ги скрил някъде и сега в Двореца употребяват нищо и никакви сервизи. А вилиците, ножовете и лъжиците са само посребрени.

— Така ли?

— Казват, че министрите, генералитетът, депутатите и поканените изобщо са слагали в джобовете кой каквото свърне на излизане и след всеки прием той ги псувал и лудеел. Но сега, след като сменил сервизите и приборите, вече не се нервирал…

Туше Динев бе в тази къща единственият човек, който си позволяваше да говори на трапезата — предимно на закуска, а и в редките случаи, когато всички обядваха заедно. Старият банкер се мръщеше, но го слушаше. В тази непринудена обстановка Динев му разказваше всичките клюки на София. Понякога подхвърляше и важни сведения, Той бе най-осведоменият човек в банката и полека-лека стана дясната ръка на банкера. Чрез Динев той имаше връзка с разнообразното и не рядко бурно ежедневие на Столицата, със скандалите, слуховете, вицовете, народната мълва — с други думи, с живота.

— Впрочем господин Динев е може би най-осведоменият човек в България — каза банкерът.

— Интересно. А каква длъжност изпълнява в банката?

Старият банкер се усмихна и погледна Туше Динев. Последният със сериозно лице каза:

— Завеждам банковия шпионаж.

— Нима и тук е дошла тая мода?

— За съжаление… Но господин Динев се оказа едно истинско откритие. Впрочем не харесвам думата шпионаж… шпионин…

— И аз! — каза Туше Динев.

— Има една стара българска дума — издебник… Хубава дума, нали? Но както и да го наречем, шпионажът почва да заема все по-голямо място в работата на една банка… И това иде от развалата на нравите, така както държавата, полицията, войската и лакейството са се появили, когато хората станали зли. Но ние не избираме света, в който живеем. Затова трябва да се примиряваме и с лошотията. Разбира се, не и да не виждаме истината…

След тази тирада на банкера всички млъкнаха. Той стана, а заедно с него и останалите.

— Бихме могли да изпушим по една цигара в библиотеката… — каза той на Борис.

Библиотеката бе може би най-хубавият кът от дома. Младият Скарлатов с удоволствие заразглежда високите дъбови шкафове, където зад кристални гравирани стъкла бяха наредени книгите — всички в кожена подвързия с блестящи, отпечатани в златно заглавия на кориците. Голямата дъбова маса със скулптирани крака стоеше в средата на библиотеката непокрита, само с един бронзов свещник. На една по-малка масичка в ъгъла, към големите тежки завеси на прозорците, бяха наредени кутии цигари от цял свят. Повечето тенекиени с фабрично отпечатани разноцветни надписи, други бяха специално изработени: за цигари, за пури или просто кутии с рязан тютюн. Имаше и специална машинка за правене на цигари. Старият банкер избра златист, ситно нарязан тютюн от една бронзова кутия с гравиран капак, натъпка гилзата и направи една доста дебела цигара. Борис избра една египетска цигара. Седнаха на кожените кресла и запушиха. Старият банкер остави върху дъбовата маса дисертацията на сина си. Беше горд, но не и убеден, че е особена ценност. Та колко ли книги има по света наистина ценни, които да не ги покрива забравата на вековете?… Може би само религиозните: Библията, Ведите, Корана, Талмуда… Но колко са те? Може да ги поместиш на един рафт. И там, именно там, човечеството, въпреки напредъка, въпреки цивилизацията продължаваше да търси смисъла на живота, а не в прекрасните библиотеки, събрали мъдростта на човешките гении. Така си мислеше старият банкер, но каза: