Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

— На колко сте години?

— На четирийсет и една. Поне така си мисля.

Интервюто не разкри нищо ново, с изключение на един отговор, който Специ не забрави години наред. Той попита Винчи как си представя истинското Чудовище.

— Той е много умен — отвърна Винчи, — някой, който знае как да се промъква из хълмовете през нощта дори със затворени очи. Някой, който работи с ножа по-добре от останалите. Някой — добави той, впервайки блестящите си черни очи в Специ, — който в миналото е изпитал огромно, огромно разочарование.

Лятото на 1985 година беше едно от най-горещите през последните години. Тоскана беше връхлетяна от суша, флорентинските хълмове изнемогваха под горещото слънце, земята се напука, листата покафеняха и взеха да падат от дърветата. Водопроводите на града един след друг пресъхваха и свещениците започнаха да събират енориашите си на ревностни молитви за дъжд. Заедно с жегата, над града като задушаващо одеяло надвисна и страхът от Чудовището.

Осми септември беше поредният горещ, безоблачен ден. Но за Сабрина Карминяни той беше прекрасен, денят, в който навърши деветнайсет — и който никога нямаше да забрави.

Онази неделя, около пет часа следобед, Сабрина и приятелят й паркирали на малко сечище в гората, близо до пътя за Сан Кашиано, който му беше дал името си. Гъста стена от дъбове, кипариси и чадъровидни борове го прикриваше от Виа Скопети и сечището беше добре известно на местните младежи като местенце, където могат да се отдадат на сексуалните си игри. Намираше се в сърцето на област Кианти, близо до древната каменна къща, където Николо Макиавели беше прекарал последните години от изгнанието си в писане на „Владетелят“. Днес в този район с вили, замъци, грижливо поддържани лозя и малки градчета се предлагат едни от най-скъпите имоти в света.

Двамата младежи паркирали до нечия чужда кола, бял фолксваген голф с френски номера. На задната седалка забелязали бебешко столче, привързано с колани. На няколко метра от фолксвагена била разпъната малка куполообразна палатка с цвят син металик. Слънчевите лъчи падали върху нея така, че вътре можели да се забележат очертанията на човешко тяло.

— Беше един човек — разказа Сабрина по-късно, — който лежеше изпънат и най-вероятно спеше. Палатката изглеждаше смачкана, малко й трябваше да се срути; предното платнище беше мръсно и се бяха събрали много мухи, а освен това миришеше на мърша.

Обстановката не им допаднала и те решили да си ходят. Когато излизали от сечището, срещу тях се задала друга кола. Шофьорът й дал на заден ход и ги пуснал да минат. Нито Сабрина, нито приятелят й обърнали внимание на модела на колата или на човека вътре.

Така без малко да открият новите жертви на Чудовището.

Ден по-късно, в понеделник, девети септември, в два часа следобед, един алчен търсач на трюфели спрял колата си на сечището Скопети. Щом излязъл от колата си, той усетил „странна миризма и силно бръмчене на мухи. Помислих си, че някъде на близо има умряла котка. Не забелязах нищо край палатката. След това отидох до отсрещните храсти и тогава ги видях: два голи крака, които стърчаха от шубрака… Не ми стигна смелостта да се приближа повече“.

Новосформираното отделение SAM влезе в действие. Жертвите бяха двама френски туристи, които лагерували на сечището Скопети. За пръв път местопрестъплението беше напълно отцепено. SAM запечатаха не само достъпа до него, но и целия район в диаметър един километър. Бебешкото столче за кола предизвика силен ужас сред следователите, докато запитванията във Франция не установиха, че малката дъщеричка на убитата жена е там, при роднини.

До отцепения терен се приземи хеликоптер, от който слезе прочут криминолог, който беше изготвил психологически и поведенчески профил на Чудовището. С голяма неохота на мястото бяха допуснати журналисти и фотографи, но не им позволиха да минат отвъд загражденията, охранявани от зоркото око на двама полицаи, въоръжени с автомати. Журналистите се гневяха, че им е отказан достъп. Най-накрая помощник-прокурорът пусна един от тях, Марио Специ, да огледа сцената на престъплението и да докладва на останалите. Специ прескочи пластмасовите заграждения под завистливите погледи на колегите си. Но когато зърна последните изстъпления на Чудовището, той завидя на онези, които бяха останали от другата страна.

Жената се казваше Надин Морио, трийсет и шестгодишна собственичка на магазин за обувки в Монбелиар, Франция, недалеч от френско-швейцарската граница. Със съпруга си били разделени от няколко месеца и тя живеела с Жан-Мишел Кравейчвили, двайсет и петгодишен любител-спринтьор, който тренирал сто метра гладко бягане в местния лекоатлетически клуб. Били тръгнали на къмпинг-пътуване из Италия, а в понеделник се канели да се връщат във Франция за първия учебен ден на дъщеричката на Надин.