Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Специалната част, известна като SAM, беше съставена от полицаи и карабинери, от които се очакваше да работят заедно. Проблемът беше, че карабинерите и полицията рядко се разбираха и често заставаха едни срещу други. Polizia di State беше цивилна организация, а карабинерите бяха част от армията; и двете организации се грижеха за спазването на законите. При извършването на някое по-значително престъпление, като убийство, често двете агенции се втурваха към местопрестъплението и всяка се опитваше да го обсеби. Разказваше се една история, която може да не е истинска, за някакъв банков обир, при който карабинерите и полицаите заедно преследвали и заловили избягалите обирджии. Тогава се скарали пред престъпниците за това кой да обере славата. Най-накрая всичко се уредило след като разделили плячката: полицията получила крадците, а карабинерите взели колата, откраднатите пари и оръжията.

Разногласията между Виня и Ротела, които ставаха все по-дълбоки, години наред се пазеха в дълбока тайна. За пред останалите Сардинската следа си оставаше основната линия на разследване, но критиките срещу нея и срещу съдия Марио Ротела нарастваха.

През 1985 година Ротела затвори за кратко Стефано Меле по скалъпени обвинения в последен опит да го накара да говори. Постъпката му доведе до вълна от оплаквания, че Ротела без нужда тормози съсипания старец, чиито бръщолевения и без това вече бяха причинили неописуеми вреди на разследването и на хората, които беше обвинил. Ротела се оказа изолиран и под непрекъснатите нападки от пресата. Най-големият вестник в Сардиния, „Юнионе Сарда“, го нападна яростно. „Случва се така — написа вестникът, — че всеки път, когато разследването на Чудовището от Флоренция попадне в задънена улица, те винаги захапват така наречената Сардинска следа“. Асоциациите на жителите на Тоскана от сардински произход също подхванаха темата за расизма и върху следователите от всички страни се посипаха гневни коментари. Увъртанията и високомерното отношение на Ротела само влошиха нещата още повече.

Но Ротела, който като разследващ магистрат по случая разполагаше със значителна власт, не се отказа. Въпреки критиките, арестът и разпитът на Стефано Меле разкриха една от основните мистерии в случая: защо Стефано беше прикривал Салваторе Винчи толкова дълго време, дори с цената на влизане в затвора за четиринайсет години. Защо Меле беше приел да бъде натопен за убийството на Барбара Лочи и Антонио Ло Бианко, когато престъплението е било замислено, организирано и изпълнено от Салваторе? Защо по време на процеса беше замълчал, когато Салваторе имаше наглостта да се появи на свидетелската скамейка, носейки на ръката си годежния пръстен на съпругата му? Защо, след като излежа четиринайсет години в затвора, Меле отказа да признае пред следователите, че Салваторе е бил един от съучастниците му?

Меле най-накрая се пречупи и призна, че е направил всичко това от срам. Той беше участвал в секс-оргиите на Салваторе Винчи и сексът с мъже му беше харесал, особено секса със самия Салваторе. Това беше ужасната тайна, с която Салваторе го беше държал в подчинение почти двайсет години, принуждавайки го да мълчи. Така през 1968 година Винчи беше успял да го накара да си затвори устата само с един твърд поглед. Беше заплашил да го разобличи като хомосексуалист.

Двойното убийство на френските туристи на сечището Скопети беше последното известно престъпление на Чудовището от Флоренция. Макар че мина известно време, преди флорентинци да го осъзнаят, но на поредицата от убийства, които ги бяха тероризирали толкова дълго, най-после беше сложен край.

Но разследването тъкмо тогава започваше. С времето самото то щеше да се превърне в чудовище, унищожавайки всичко по пътя си, поглъщайки всички невинни души, чиито животи щеше да съсипе.

Хиляда деветстотин осемдесет и пета беше едва началото.

В края на 1985 година съдия Марио Ротела вече беше твърдо убеден, че Салваторе Винчи е Чудовището от Флоренция. Докато преглеждаше досието му, той се ядосваше все повече на многобройните пропуснати възможности да го пипне. Например когато къщата на Винчи беше претърсена веднага след убийствата във Викио през 1984 година, в спалнята му беше намерена дамска сламена чанта, в която откриха покрит с барут и кръв парцал. Трийсет и осем кървави петна. Ротела прегледа докладите и установи, че парцалът никога не е бил изследван. Вбесен, той го използва като пример за некомпетентността на следователите. Прокурорът, който отговаряше за това доказателство, се опита да обясни: никой не би повярвал, че човек, който знае, че е в списъка на заподозрените, би оставил в стаята си толкова очевадна улика.