Джордан Белфърт - Вълка от Уолстрийт

Само след няколко минути домът ми се напълни с най-малко двайсетима агенти на ФБР в пълна униформа — с оръжие, бронебойни жилетки, допълнителна амуниция и какво ли не още. Направо ми се стори смешно как са се екипирали, сякаш ще връчват някаква високо рискова заповед за задържане.

След още няколко минути най-после се яви и специален агент Грегъри Коулмън. И аз направо изпаднах в шок. Имаше хлапашки вид, надали бе по-стар от мен. Беше с моя ръст, с къса кестенява коса, много тъмни очи, правилни черти и абсолютно нормална конструкция.

Когато ме видя, се усмихна. После протегна десница и се ръкувахме, макар и с известна трудност, заради белезниците и прочее. След което той с почтителен глас рече:

— Държа да ти кажа, че излезе много корав противник. Сигурно поне на сто врати почуках, но никой не пожела да сътрудничи против теб. — И пак поклати глава, шашнат от лоялността, която стратънци изпитваха към мен, после добави: — Просто смятам, че ще ти е приятно да го научиш.

Свих рамене:

— Ами, то влакчето на лесната печалба, общо взето така действа на хората.

— Точно така е — изви той надолу ъгълчетата на устните си и кимна.

В този момент влетя Графинята, която и със сълзи на очи изглеждаше страхотно. Дори по време на самото ми арестуване не можах да се сдържа и да не погледна краката й, още повече, че един Господ знаеше кога пак ще ги видя.

Докато ме отвеждаха закопчан в белезниците, Графинята ме целуна леко по бузата и ми заръча да не се тревожа. Кимнах и й казах, че я обичам и че никога няма да престана да я обичам. И ме отведоха, ей така. Нямах ни най-малка представа накъде са ме повели, но предполагах, че ще е някъде в Манхатън и че на другата сутрин ще ме изправят пред някой федерален съдия да ми прочете обвинителния акт.

Сега, като си помисля, си спомням, че почувствах и известно облекчение — че целият хаос и лудостта най-после ще останат окончателно зад гърба ми. Ще си излежа присъдата и ще се завърна трезв млад мъж — баща на две деца и съпруг на добра жена, която бе стояла до мен и в лошо, и в добро.

Всичко щеше да е наред.

И наистина, хубаво щеше да е, ако след това бяхме продължили да живеем в мир и любов с Графинята — ако ми се бе случило да си излежа присъдата, а на излизане от затвора да попадна в нежните й любящи обятия. Но за разлика от приказките, тази история не завършва щастливо.

Съдията ми определи гаранция от десет милиона долара, а сетне, на самите стълби пред съда, Графинята ми пусна Р-бомбата.

С леденостуден глас ми заяви:

— Вече не те обичам. Целият ни брак беше една лъжа. — После се извъртя на пета и се обади от мобифона си на своя адвокат по бракоразводни дела.

Аз, естествено, се опитах да я разубедя, но беше безсмислено. През ситни, фалшиви подсмърчания тя добави:

— Любовта е като статуя: можеш да откъртваш от нея парче по парче само до определен момент, в който нищо от нея не остава.

Може и да е вярно, помислих си, само дето ти изчака да ме подведат под отговорност, преди да стигнеш до този извод, коварна и алчна кучко !

Както и да е, разделихме се след няколко седмици и аз се уединих в разкошната ни крайбрежна вила в Саутхамптън. Беше прекрасно място, откъдето да гледам как отгоре ми се стоварват стените на реалността — слушах разбиващите се вълни на Атлантика и гледах захласнато омайващите залези над залива Шиникок, докато животът ми се разпадаше по шевовете.

Междувременно, на правния фронт нещата съвсем се забатачваха. На четвъртия ми ден в ареста федералният прокурор се обадил на адвоката ми и му казал, че ако не се призная за виновен и не стана свидетел в полза на властите, ще подведе и Графинята под отговорност. И дори без да уточнява по кои параграфи по-конкретно ще я подведат, първата ми мисъл бе, че ще я съдят за заговор за харчене на неприлично големи количества пари. Щото какво друго беше правила, в края на краищата?

Както и да е, светът се преобърна с главата надолу. И как мога аз, който съм на върха на хранителната верига, да изпортя онези, които са под мен? Ако предадях цяло стадо по-дребни риби, щеше ли това да отмени факта, че съм най-голямата риба в целия град? Нима можеше да се прави подобна елементарна аритметика — че петдесет цаци се равняват на цял един кит?

Да им сътруднича, означаваше, че ще трябва да ме окичат с микрофони за запис, че ще трябва да се явявам като свидетел на разни дела и да свидетелствам срещу приятелите си. И щяха да ме изстискат до капка, за да им разкрия и най-малкото финансово закононарушение, станало през последното десетилетие. Самата мисъл ме ужасяваше. Направо ме потрисаше. Но какъв избор ми оставяха? Ако откажех да им сътруднича, ще подведат под отговорност Графинята и ще я отведат с белезници на китките.