Джордан Белфърт - Вълка от Уолстрийт

А когато говорим за основни помощнички, не бива, разбира се, да пропускаме пищната Графиня от Бей Ридж в Бруклин. Но тя накрая се оправи, нали? Излезе единствената, която можа да ми се озъби, да тропне с крак и да каже: „Стига толкова!“

Но с отминаването на първата ми годишнина на трезвеност започнах да забелязвам у нея известни промени. Понякога, без тя да се усети, поглеждах красивото й лице и долавях някакъв занесен поглед, белези на някаква изживяна психическа травма, поръсена с лека доза тъга. Често се питах какво ли си мисли тя в такива моменти, колко неизказани обиди от мен таи не само заради оня случай на стълбите, но заради всичко — за изневерите, разврата, за заспиванията по ресторантите и лудите колебания в настроенията ми, които вървяха ръка за ръка с наркоманията ми. Попитах и Джордж: какво според него си мисли тя и какво мога да направя в това отношение?

А той с лека нотка на тъга в гласа си ми каза, че цялата история още не е приключила и че е немислимо двамата с Надин да сме преживели толкова много и сега изведнъж да насметем всичко под чергата. Той самият, през всичките години, през които бил трезв, дори не бил чувал за подобно нещо; ние с Графинята сме били сътворили нов етап в областта на дисфункционалните взаимоотношения. Оприличи Надин на вулкана Везувий — спящ вулкан, който все някой ден ще изригне. Не можело да се каже кога и с каква мощ, но в крайна сметка ни препоръча да се подложим на психотерапия, което не направихме. Наместо това заровихме миналото и продължихме нататък.

Понякога заварвах Графинята да плаче — седнала сама сред дрехите за бременни, със струи от сълзи по лицето. Когато я питах какво има, ми отговаряше, че не проумявала защо е трябвало да се случи всичко това. Защо съм я бил загърбил и съм се отдал на дрогата? Защо съм се бил отнасял така лошо с нея през всичките тези години? И защо сега съм станал такъв добър съпруг? А това някак си само влошавало нещата, казваше, понеже с всеки нов мил жест, който съм й оказвал сега, тя все повече се ядосвала, че не е било така през всичките онези години. После обаче се любехме и всичко се оправяше до следващия път, в който я заварях пак да плаче.

И все пак имахме нашите деца, Чандлър и Картър, и те ни даваха утеха. Картър току-що бе отпразнувал третия си рожден ден. Беше по-голям красавец от всякога, с платиненоруса коса и световни мигли. Беше под специална Божия закрила след онзи ужасен ден в болницата „Норт Шор“, когато ни казаха, че щял да порасте умствено недоразвит. И най-смешното бе, че оттогава дори и от хрема не бе страдал. Отворът в сърцето му почти беше сраснал и изобщо не му бе създал и капка проблем.

А Чандлър? Моята шушка, едновремешното бебе-генийче, която целуваше тати, та да му мине? Тя си оставаше татковото момиченце. В един момент я бяхме кръстили „ЦРУ-то“ понеже постоянно подслушваше кой какво си говори и събираше разузнавателни данни. Наскоро бе навършила пет и бе много по-мъдра, отколкото трябваше да бъде на нейната възраст. Можеше да ме продаде за пет пари: използваше хитро силата на внушението си спрямо мен, което, изглежда, не бе чак толкова трудно.

Понякога я гледах, докато спи — и се питах дали ще запомни всичко това, целия хаос и лудостта, заобикаляли я през първите й четири години — най-важните години за оформянето на характера. С Графинята винаги се бяхме старали да я предпазваме от лоши неща, но децата имат страшно набито око. И досега нещо подсещаше Чани да пита какво е станало тогава на стълбите, а после ми казваше колко се радвала, че съм отишъл в Атлантика, та мама и тати пак да са щастливи. В такива моменти ридаех вътрешно, но тя със същата бързина сменяше темата към нещо съвсем невинно, сякаш паметта й не беше дълбоко засегната. Някой ден щеше да ми се наложи да обяснявам куп неща, и то не само за случилото се на стълбите, а за всичко. Но имаше още време дотогава — купища време, — та на този етап май бе по-разумно да я оставя да се къпе в блаженото невежество на детството, поне за още някоя и друга година.

В този конкретен момент двамата с Чани стояхме в кухнята в Олд Бруквил и тя ме дърпаше за дънките:

— Тати, хайде да отидем до „Блокбъстър“ 79 79 От англ. Blockbuster — верига магазини за даване под наем на DVD и електронни игри в САЩ. — Б.пр. за новото видео на „Ръгратс“! Ти нали ми обеща!

Честно казано, нищо не й бях обещал, но именно това ме накара да я уважавам още повече. Понеже петгодишната ми дъщеря явно подхождаше от позицията, че ще ми продаде, каквото си е наумила — тоест от позиция на силата, а не на слабостта. Беше седем и половина вечерта.