Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Поне властите са на това мнение — продължи безмилостно Магнум, — както и приятелите ти от вестниците, които май не могат да ти се нарадват. — Имаше плътен тенор и раздаваше съветите си толкова театрално, колкото би го правил Енрико Карузо, ако някога е изпитал подобно желание. — Много ми е неприятно да ти го кажа, Джордан — продължи извисяващият се тенор, — но те възприемат като икона в областта на борсовите измами с малоценни книжа. И тъкмо затуй съдията ти постанови гаранция от десет милиона — да служиш за назидание на останалите.

— Сигурно! — изсъсках. — Хайде, стига си дрънкал глупости, Грег! Писна ми! — Рипнах от своя кожен фотьойл, че да се изравня с нивото на очите му. — Ти поне знаеш, че всички до един на Уолстрийт са мошеници! — Килнах глава и го изгледах подозрително. — Че що за адвокат ще си, ако не го знаеш? Та аз съм абсолютно невинен, мама му стара! Абсошибанолютно невинен!

— Знам — съгласи се моят приятел и адвокат от четири години насам. — А аз съм Майка Тереза, тръгнала на поклонение в Рим. А оня там — и посочи с брадичка Ник Дифайс, третия обитател на кабинета, седнал на съседния до моя фотьойл — е Махатма Ганди. Прав ли съм, Ник?

— Името му е Мохандас — поправи го Ник, завършил пръв във випуска си в Йейл. Беше горе-долу на годините на Грег, а коефициентът му на интелигентност беше около седем хиляди. Имаше къса тъмна коса, пронизващ поглед, спокойно поведение и грацилно тяло. Ръстът му бе колкото моя и страшно му отиваха сини костюми на тънки райета, твърдо колосани яки и луксозни баспски обувки, която комбинация му придаваше съвсем интелигентен вид. — Ако искаш да знаеш, Махатма изобщо не е име — продължи Випускника на Йейл, — а е дума на санскрит, означаваща „велика душа“. А Мохандас е…

— Абе еби му майката на тоя, Ник! — прекъснах го. — К’во значение има? Мен всеки момент ще ме натикат в пандиза, а вие, копелета, сте седнали на санскритски да ми приказвате! — Отидох до стъклената стена от пода до тавана, която предлагаше умопомрачителна гледка към бетонната манхатънска джунгла. Зазяпах се и си зададох въпроса „Как изобщо стигнах дотук?“. А отговорът ми бе пределно ясен.

Намирахме се на двадесет и шестия етаж на бизнес сграда в стил ар деко, издигаща се на шестдесет етажа на ъгъла на Пето Авеню и Четиридесет и втора улица в манхатънския район Брайънт Парк, известен през седемдесетте години с това, че приютяваше най-малко двеста наркомани, заради което му викаха „Иглен парк“. Местната управа обаче отдавна се бе отървала от тях и го бе превърнала в прекрасно място за отдих и спокойно хранене на трудещите се манхатънци, където, седнали на зелените пейки, можеха да вдишват с пълни гърди отровните газове на стотиците хиляди минаващи автомобили и да слушат рева от клаксоните на двадесет хиляди имигранти таксиджии. Погледнах надолу, но не виждах нищо от парка, освен ивица зелена трева и хора-мравки, сред които според мен нямаше нито един с гривна на глезена. И това страшно ме потисна.

Независимо от всичко конкретната сграда №500 на Парк Авеню, си бе страхотно място за адвокатска кантора. Тъкмо адресът ми бе внушил най-голямо доверие в Ник и Грег, когато се запознахме преди четири години, и потвърди вътрешното ми чувство, че са двама млади адвокати с бляскаво бъдеще.

По онова време обаче адвокатската кантора „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“ не бе все още реномирана нюйоркска фирма. Бяха двама нахакани младоци, доказали се във федералната прокуратура (където пращали на съд мошеници като мен) и съвсем наскоро прехвърлили се на частна практика, даваща им възможност да спечелят истински пари (защитавайки мошеници като мен).

Третият им партньор, Чарли Роуз, починал от злокачествен рак на мозъка. Но името му продължаваше да фигурира на позлатената табела върху ореховия вход на кантората, а навсякъде имаше и негови снимки — и в приемната, и в заседателната зала, и в кабинетите на Ник и Грег. Сантиментален жест, чието значение не ми убягна: Ник и Грег са изключително лоялни хора, в чиито ръце можеш да повериш свободата си.

— Що не седнеш? — каза утешително Магнум и ми посочи фотьойла с километричната си ръка. — Поуспокой се, приятелю.

— Спокоен съм — изръмжах. — Адски съм спокоен, да му еба майката! Че то има ли за какво да се притеснявам? Че ще ме осъдят на някакви си триста години ли? — Свих рамене и седнах. — Нищо работа в общата схема на живота, нали?

— Никой няма да ти даде триста години — отвърна Магнум с тона, с който психиатрите обикновено увещават някой, качил се на перилата на моста. — Най-много да ти дадат трийсет години… евентуално трийсет и пет. — Направи пауза и сви устни като някой погребален агент. — Макар да съществува голямата вероятност прокуратурата да реши да те донатовари.