Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Магнум заби в подробности, но аз вече бях изключил. И преди това бях наясно, че стигането до съд не е реален вариант. И че, противно на общоразпространеното мнение, за финансови престъпления дават далеч по-тежки наказания, отколкото за насилствени деяния. Всичко опира до сумата: щом загубите на инвеститорите превишават един милион, присъдата е жестока. А при загуби на инвеститорите над сто милиона — какъвто бе моят случай — присъдите изобщо не се побират в рамките на човешкия разум.

Имаше и още нещо. Като начало — фактът, че бях виновен колкото си искам. И това бе известно както на Ник, така и на Грег, а също така и на мен. Самите Ник и Грег защитаваха интересите ми от самото начало — от лятото на 1994-та — когато направих фаталната грешка да изнеса милиони долари контрабандно за Швейцария.

Точно тогава бях подложен на страхотен натиск от надзорните органи, най-вече от СЕК 7 7 На англ. — Securities and Exchange Commission (SEC) . — Б.пр. , които се бяха вманиачили на тема моята фирма за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“. След като я основах през есента на 1988-а, бързо открих една дивно привлекателна ниша в търговията с ценни книжа: да продавам петдоларови акции на най-богатия един процент американци. И за нула време „Стратън“ стана една от най-големите фирми за инвестиционно банкиране в цяла Америка.

Сега, като си мисля, нещата можеха да се развият по съвсем различен начин. Нищо не ми пречеше да действам най-праведно — да изградя фирма за инвестиционно банкиране от мащаба на „Лемън Брадърс“ и „Мерил Линч“. Но по силата на съдбата един от първите ми учители бе Ал Ейбръмс — истински гений с доста агресивно мнение по това кое се явява нарушение на федералните закони за търгуване с ценни книжа и кое — не. При това Ал беше изключително внимателен човек: в бюрото си държеше автоматични писалки отпреди десет години, та когато подписва документи със задна дата, хроматографът на ФБР да не може да го излови. Ал прекарваше времето си най-вече в предугаждане на следващите ходове на любопитните агенции, регулиращи търговията с ценни книжа, и в съответното прикриване на следите си.

Та аз се оказах достоен негов ученик.

Поради което и аз внимателно заличавах следите си със старанието на скрит дълбоко в тила на противника снайперист. От самото начало в „Стратън“ знаех прекрасно, че все някой ден надзорните агенции ще да поставят под микроскопа си всяка сключена от мен сделка и всяка казана по телефона дума. Така че, независимо дали действията ми бяха в рамките на закона или не, задължително трябваше да имат вид на законни.

Благодарение на този си подход скрих шайбата на СЕК, когато тръгнаха да ме съдят през есента на 1991-ва с очакване за лесна победа. Нахалството им стигна дотам, че с надеждата да ме стреснат си създадоха база в собствената ми търговска зала. Уви, нещата се развиха по съвсем различен начин: заложих скрити микрофони в стаята им и поставях термостата в крайно положение — да мръзнат през зимата и да се пекат живи лятос. После наех бившия им шеф Айра Соркин да ме пази, да ме защитава и да подкопава усилията им при всяка възможност. Между 1991-ва и 1994-та аз печелех по петдесет милиона долара годишно, а младоците следователи (които бяха с годишна заплата от тридесет хиляди долара) се редуваха да си подават оставките поради измръзване или дехидратация, в зависимост от сезона.

В крайна сметка със СЕК постигнахме извънсъдебно споразумение. Адвокатът ми го нарече „почетно примирие“, но за мен си беше пълна победа. Съгласих се да платя глоба от три милиона долара, след което да се отдалеча спокойно по посока на залеза. Опиянил се бях от охолството и властта, пристрастил се бях към това цяло едно поколение от жители на Лонг Айлънд да ми казват, че съм цар и че съм Вълка. Главната цел бе „моменталното задоволяване“, а тя оправдаваше всички възможни средства. И за нула време „Стратън Оукмънт“ излезе извън всякакъв контрол. А заедно с фирмата — и аз.

В началото на деветдесетте години Вълка от Уолстрийт започна да заголва зъби. Превърнал се бе в дяволското ми „второ аз“ — личност, нямаща нищо общо с детето, което родителите ми бяха изпратили по широкия свят. Чувството ми за добро и лошо почти се бе изпарило, а линията на моралното ми поведение ме извеждаше със ситни, почти недоловими стъпки все по-близо до тъмната страна, докато накрая се озовах твърдо на обратната страна на закона.

Самият Вълк бе една отвратителна персона: изневеряваше на жена си, спеше с проститутки, харчеше неприлично големи суми и възприемаше законите за търговия с ценни книжа за някакви дребни препятствия, които можеха да се прескочат с един-единствен скок. Действията си оправдаваше с помощта на някаква абсурдна логика, заравяйки чувството за вина и угризенията на съвестта на Джордан Белфърт под неприлични количества опасни, макар и смятани за невинни наркотици.