Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Чандлър, навършила скоро пет, бе абсолютно копие на майка си — русо миниманекенче. И в момента се бе вглъбила в любимото си занимание: подреждаше сто и петдесет кукли Барби в идеален кръг около себе си, така че самата тя да остане в средата, заобиколена от обожателките си. Картър, съвсем наскоро станал на три, лежеше по корем досами кръга, разлистваше с дясната си ръка книжка с картинки, облегнал брадичката си в опряната върху мокета лява длан. Големите му сини очи искряха зад огромните колкото пеперудени криле мигли. Платиненорусата му косица имаше нежността на царевична свила, а къдричките по врата му трептяха като полирано стъкло.

Щом ме зърнаха, скочиха и се затичаха към мен.

— Тати си дойде! — писна Чандлър.

А Картър повтори като ехо:

— Тати! Тати!

Приклекнах и ги сграбчих в обятията си.

— Ей, дечица, знаете ли колко ми е домъчняло за вас — рекох и ги разцелувах. — Имам чувството, че за тия три дни страшно сте пораснали! Чакайте пак да ви огледам. — Задържах ги на една ръка разстояние, килнах глава и присвих очи, сякаш наистина ги инспектирам.

Стояха изпънати гордо, рамо до рамо, с навирени брадички. Чандлър бе едра за годините си, Картър не толкова, та тя стърчеше с глава и половина над него. Свих устни и тържествено кимнах, един вид „Така си и знаех!“. После им рекох с упрек в гласа: — Да-а-а, съвсем прав съм бил! Наистина сте порасли! Как не ви е срам!

Захихикаха доволно. После Чандлър каза:

— Защо плачеш, тати? Да не те боли нещо?

Без да се бях усетил, по бузите ми бяха покапали сълзи. Обърсах ги с опакото на ръката и послъгах невинно:

— Нищо ми няма, глупаче! Разплаках се от радост, че ви виждам.

Картър кимна в знак на съгласие, но интересът му бързо се изпари. Те, момченцата, поначало трудно задържат вниманието си върху нещо за по-дълго. По-точно казано, Картър се интересуваше точно от пет неща: да спи, да яде, да гледа на видеото „Цар Лъв“, да се катери по мебелите и да се рови из дългите руси коси на Графинята, които му действаха успокоително със силата на десетмилиграмова таблетка валиум.

Макар и крайно несловоохотлив, Картър притежаваше забележителна интелигентност. Нямаше и годинка, когато се справяше умело с телевизора, видеото и дистанционните. На годинка и половина беше станал жив касоразбивач: нямаше детска заключалка, която да му се опъне. На две годинки знаеше наизуст поне две дузини книжки с картинки. Беше тих, спокоен и хладнокръвен и се чувстваше съвсем доволен от живота.

Чандлър представляваше пълна противоположност: труден характер, любопитна, интуитивна, замислена и винаги имаща какво да каже. Викахме й „ЦРУ-то“ заради постоянното подслушване на разговорите на възрастните с цел събиране на информация. Първата си думичка каза на седем месеца, а на първия си рожден ден вече правеше пълни изречения. На две започна да води пълноценни спорове с Графинята и оттогава не е преставала. Трудно се поддаваше на кандърдисване, изключено бе да я манипулираш и изобщо не позволяваше да я будалкаш.

Тъкмо в това отношение срещнах и най-голямата си трудност. Хубаво — за гривната около глезена ми щях да й кажа, че е някакво модерно медицинско устройство, което докторът ми е сложил, че да не ми се връща болката. И че ще съм на такъв режим в продължение на шест месеца, като не бива да махам гривната. Поне известно време щеше да ми вярва. По-голям зор щях да видя да скрия факта, че съм под домашен арест.

Защото ние бяхме изключително подвижно семейство. Все бързахме нанякъде, да видим нещо, да правим нещо. Как щеше да възприеме Чандлър внезапното ми желание да не напускам дома ни? Напънах мозъка си и стигнах до извода, че в крайна сметка можех да разчитам на Графинята да ме покрие.

И в този момент Чандлър попита:

— Ти защо плачеш? Защото е трябвало да връщаш пари на хората ли?

— Ъ! — сепнах се. Тая мръсна гадина Графинята! Що за номер от нейна страна! Какво й е казала? Да не иска да настрои Чандлър срещу мен? Явно е решила да води психологическа война и това е първият залп. Първа стъпка: децата да научат, че баща им е гаден мошеник; втора стъпка: децата да разберат, че има други, по-свестни мъже, които не са гадни мошеници и които ще се погрижат за мама; трета стъпка: в мига, в който тати влезе в затвора, ще им каже, че тати ги е изоставил, тъй като вече не ги обича; и накрая — четвъртата стъпка: ще убеди децата да казват „тати“ на новия съпруг на мама, докато и неговата златна мина пресъхне, след което мама ще им намери още по-нов татко.