Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Поех дълбоко въздух и измислих поредната невинна лъжа.

— Нещо не си разбрала правилно, миличко — рекох на Чандлър. — Тати си имаше много работа.

— Не е вярно — възрази отчаяната от дебелоглавието ми Чандлър. — Мама каза, че си вземал пари от хората и че сега трябва да ги връщаш.

Поклатих глава в израз на недоверие, после хвърлих око на Картър. И той ме гледаше с подозрение. Божичко — нима и на него му е казала? Та той е само на три и се интересува единствено от шибания си Цар Лъв!

Голям зор щях да видя да се оправдавам пред тях — и то не само в момента, но и в идните дни и години. Да не говорим, че Чандлър скоро щеше да се научи да чете и тогава червеите на съмнението наистина щяха да се разпълзят навсякъде. Тогава какво ще да й кажа? Ами приятелките й какво ще кажат? Отново ме заля отчаянието. Графинята комай беше права — ще трябва да си платя за престъпленията, макар че на Уолстрийт кой ли пък не е престъпник? Нещата опират по-скоро до мащаба, нали? Бях по-лош от останалите единствено с това, че ме бяха хванали…

… Но се отказах от този ред на мисли. Предпочетох да сменя темата:

— Всъщност това няма никакво значение, Чани. Играй си с барбитата. — А след като заспиш, си рекох, тати ще слезе до кабинета си и в продължение на няколко часа ще си блъска главата по въпроса как да пречука мама, без да го гепят.

Окончателно ми писна от Монсоир някъде по магистралата Гранд Сентрал на границата между Куинс и Манхатън.

Беше вторник сутрин, веднага след Деня на труда 3 3 В САЩ — първият понеделник на септември. — Б.пр. , и пътувах към адвоката си по криминални дела в центъра на Манхатън с електронна гривна за следене около левия ми глезен и с тоя немлъкващ пакистанец зад волана. Но въпреки тези мъчнотии се бях изтупал като преуспяващ мъж в сив костюм на тънки райета, колосана бяла официална риза, червена пепитена вратовръзка, черни високи чорапи, от които левият прикриваше електронната гривна за следене на левия ми глезен, и чифт черни половинки „Гучи“ с пискюли.

Сутринта бях станал с чувството, че облеклото на преуспял бизнесмен е едва ли не задължително за случая, макар да бях убеден, че и по памперси с папийонка да се явях, моят верен адвокат по криминални дела Грегъри Дж. О’Конъл пак щеше да каже, че изглеждам като един милион. И то не за друго, а защото точка първа от дневния ни ред изискваше да му връча чек за въпросната сума от един милион долара. Било крайно належащо, обясни ми той, тъй като шансовете били по-добри от фифти-фифти, че федералната прокуратура ще внесе до края на седмицата искане за запор върху цялото ми имущество. А както знаем, адвокат без пари не работи.

Току-що бе минало десет часа и движението ставаше по-малко натоварено. Вдясно от себе си виждах обичайно мръсните ниски хангари и терминали на летище „Ла Гуардия“. Вляво от мен се издигаше разрастващият се гръцки рай в квартал Астория, в Куинс, където има повече гърци на квадратен метър от всяко друго място на света, включително и Атина. Израснал бях недалеч оттук, в еврейския рай на име Бейсайд, също в Куинс — безопасен за живеене район, който в момента биваше превземан от богати корейци.

Бяхме отминали старата част на квартала, Олд Бруквил, преди тридесет минути и оттогава нелегалният терорист не беше млъкнал. Разпростираше се подробно върху системата за криминално правораздаване в обичния му Пакистан. Друг ден просто щях да му кажа да си затвори шибания плювалник, но точно днес нямах сили да се разправям повече с него. За което виновна бе Графинята.

Както ми беше обещала, русокосата разбойничка ме заряза в семейното гнездо за през уикенда и замина за три денонощия в Хамптън. Почти бях сигурен, че нощите си е прекарвала в плажната ни вила, но нямах и най-малката представа какви ги е вършила през деня, а още по-малко — с кого. Нито веднъж не ми се обади, което означаваше, че е заета! заета! заета! с търсенето на нова златна мина.

Когато се прибра най-сетне в понеделник сутринта, изрече само няколко думи — в смисъл, че на връщане от Хамптън трафикът бил жесток. После се качи засмяна в детските стаи и изведе децата навън на люлките. И не преставаше да се старае да ми демонстрира колко безгрижна е всъщност — толкова го подчертаваше, че чак ми се повдигаше.

Люлееше ги с преиграна жизнерадостност, после се събу и затича боса с тях из задния двор. Явно искаше да ми покаже как вече абсолютно нищо не ни свързва. И точно тази й безчувственост съвсем ме сломи духом. Струваше ми се, че се задушавам в някаква черна дупка, без капка възможност да се измъкна. От близо четири дена не бях нито ял, нито спал, нито се смял, та на този етап, залят от безкрайните глупости на Монсоир, буквално ми идеше да си прережа вените.