Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

5 септември 1998 година

Рошавият помощник държавен прокурор за източния район на Ню Йорк Джоел Коен се оказа копеле от световна величина с просташки изсулена стойка. Докато на другата сутрин ми четяха обвинителния акт, тая гад се опита да убеди съдийката да не ме пуска под гаранция, щото съм бил непоправим лъжец, неудържим мошеник, заклет сутеньор, безнадежден наркоман, редовен подкупвач на свидетели и — върхът на всичко — най-голямата опасност за гражданското въздухоплаване от Амилия Ерхард насам.

Доста лоши неща по мой адрес, общо казано. Но най се ядосах, като ме нарече наркоман и сутеньор. Та нали от близо осемнадесет месеца бях чист и съответно се бях отказал и от всякакви проститутки. Както и да е, съдийката ми определи гаранция от десет милиона долара и жена ми и адвокатът ми ме освободиха, преди да са изтекли и двадесет и четири часа.

Така че в момента слизах по стъпалата пред съда право в любящите обятия на съпругата ми. Беше слънчев петъчен следобед и тя ме чакаше на тротоара по съвсем миниатюрна жълта плажна рокличка, допълнена с подходящи сандали на висок ток. Свежа като маргаритка. А точно по това време на годината в тази част на Бруклин в четири следобед слънчевите лъчи падаха под такъв ъгъл, че подчертаваха всичките й прелести: трептящите руси коси, брилянтните сини очи, чертите на топмодел, увеличените по хирургически път гърди и славните й прасци и бедра, тъй сочни над коляното и фини при глезените. Вече бе на тридесет, но продължаваше да изглежда неземно красива. В мига, в който стигнах до нея, буквално се свлякох в обятията й.

— Ти си един балсам за зажаднели очи — рекох й, докато я прегръщах на тротоара. — Знаеш ли колко ми липсваше, миличко?

— Да не си посмял да ме пипнеш! — избухна тя. — Искам развод.

По централната ми нервна система се разнесе сигнал „тревога — втора жена“.

— Какви са тия глупави приказки, сладур? Не ставай смешна!

— Много добре знам какво говоря! — Отскубна се от обятията ми и се насочи с маршова стъпка към синята лимузина „Линкълн“, паркирана до бордюра на „Кадмън Плаза“ №225 — главната улица на съдебния район в Бруклин Хайтс. До задната врата стоеше чинно нашият немлъкващ шофьор пакистанец Монсоир. Отвори на мига и я видях как се гмурна с миниатюрната си жълта плажна рокличка и трептящите руси коси в морето от черна кожена тапицерия и лакиран орех.

Понечих да я последвам, но сякаш гръм ме бе приковал на място. Чувствах се като дърво, чиито крака са пуснали дълбоки корени в земята. На отсрещната страна на улицата, зад лимузината, имаше някаква гадна градинка със зелени дървени пейки, недохранени дървета и полянка, покрита с тънък слой прах и плевели — гробище да беше, по-весел вид щеше да има. Мъката обаче не ми даваше да откъсна очите си от нея.

Поех дълбоко въздух, после бавно издишах. Я да се стегна! Погледнах часовника си… и се оказа, че нямам такъв… Свалил го бях, преди да ми щракнат белезниците. И изведнъж си дадох сметка колко жалко изглеждам в изпомачкания бежов летен панталон, омачканата спортна блуза от бяла коприна и кожените яхтсменски мокасини. Колко нощи не бях спал? Три? Четири? Трудно ми бе да преценя. Поначало спях малко. Сините ми очи горяха като нажежени въглени. Устата ми бе пресъхнала като пустинна вада. А пък дъхът ми… Чакай! Дали пък дъхът ми не я отврати? След три дни само на наденици трето качество сигурно за пръв път от един Господ знае кога имах дъха на змей горянин. Но нима щеше да ме изостави по тая причина, и то точно сега? Що за жена е тая… Кучка! Златотърсачка…

Абе какви са тия щуротии, дето ми надуват главата? Какви напускания са ми трекнали? Жена ми явно е изпаднала в криза от неочакваното ми арестуване. Да не говорим, че по принцип не се предполага втора съпруга да внася гаранция за своя съпруг веднага щом му предявят обвинението; напротив, изчаква се известно време, че да не бие съвсем на очи! Изключено е да…

… И в този миг съзрях насреща си Монсоир да се хили и да ми кима с глава.

Да те еба в терориста! — рекох си.

Монсоир беше от Пакистан и работеше при нас едва от шест месеца, та още нямах окончателни впечатления що за птица е. Беше един от ония вечно мазно захилени чужденци. Вероятно понеже след работа ще се скрие някъде да смесва взривни вещества. Най-общо казано, бе слаб, олисял, с карамелен цвят, среден на ръст, с тесен череп с формата на кутия за обувки. Говореше като бибипкащия Роудрънър от филмчетата на Дисни. И за разлика от предишния ми шофьор Джордж, Монсоир не млъкваше.