Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— А с Грънфелд какво стана? — попита Агента маниак.

— Изгърмя — поклатих глава. — И то по настояване на Лестър от самото начало. „От тоя няма никаква полза — изкряка Лестър. — Много е готин, ама само ще ни тежи.“ Комбинацията от Майк и моя милост предлагала всичко необходимо за ръководството на една фирма.

Все пак казах на Лестър, че ще си помисля, макар дълбоко в себе си изобщо да нямах подобни намерения. Още ближех раните си от провала с месото и морските продукти, затова възнамерявах просто да изчакам нещата сами да поемат по своя път.

— Това горе-долу по кое време стана? — попита Копелето.

— В началото на септември — отвърнах. — Тогава нещата взеха да се сгорещяват. Първо, Дани взе брокерския изпит и го привиках за първия му учебен час в апартамента ми. Сложих го да седне на дивана във всекидневната и подхванах:

„Виж сега как стоят нещата. Основното при продажбата на акции е да се научиш да следваш сценария, но така, че да не те усещат, че четеш. Схващаш ли?“

„Съвсем — отвърна той самоуверено. — Никакъв проблем.“

„Добре. Представи си, че си актьор на сцената: повишаваш глас, после го понижаваш; забързваш, след това забавяш. По този начин заинтригуваш клиента, караш го да улавя всяка твоя думичка. И не си помисляй дори да вдигнеш телефона, преди да си намерил отговорите на всички евентуални негови възражения. Никога, в никакъв случай недей да звучиш озадачен, Дани — запомни го!“

„Ясно бе, приятел — пак кимна самоуверено той. — Можеш да имаш пълно доверие в Дани Поуръш — човек, способен да продаде лед на ескимосите и нефт на арабите!“

„Не се и съмнявам — рекох, — но не забравяй, че и насън да те бутнат, трябва да помниш сценария. Заекването е първият признак, че насреща ти е новак в занаята, и клиентът моментално го подушва по телефона.“ Усмихнах се, понеже Дениз беше зяпнала в двама ми с огромно любопитство. Вече й бях казал какъв велик търговец е Дани, макар никога да не го бях чувал да продава нещо. Но самонадеяността му ми стигаше, за да усетя, че от него ще излезе нещо велико.

Както си стоеше с каната с кафе в ръка, Дениз се усмихна на Дани и попита: „Да отида ли в кухнята, че да не те притеснявам?“. А Дани й махна с ръка да остане: „В никакъв случай, Дениз. Това е абсолютно фасулска работа!“. Дениз кимна и сви рамене: „Ами тогава ще остана да ви послушам“. И Дани кимна, а аз му подадох един от сценариите за „Арнклиф Нешънъл“.

„Окей. Представи си, че аз съм клиент и ме уговаряш по телефона, после ще си разменим местата.“

Той кимна, взе сценария и прочисти няколкократно гърло. Накрая запита с огромно самочувствие:

„Ало, мога ли да говоря с Джордан?“

„Аз съм — отвърнах мигновено. — С какво мога да съм полезен?“

Дани разкърши врат като излизащ на ринга боксьор. „Здрасти, Джордан. Обажда се Дани Поуръш от… от… от… — как му викаха там — от «Инвестърс Сентър». Как… как ти върви денят?“ След което спря и го изби пот.

„Аз все пак ще се прибера в кухнята да не ви преча“ — рече Дениз. А внезапно смирилият се Дани отвърна: „Ами… никак няма да е зле, Дениз. Тая работа май е по-трудна, отколкото си мислех“. И изтри едра капка пот от челото си.

— Стига бе! — прекъсна ме Агента маниак. — Ти май взе нещо да преувеличаваш. Чак пък толкова зле да е бил…!

— Няма майтап бе, Грег! — разсмях се. — Толкова зле беше, че след като си тръгна вечерта, Дениз ми рече: „Тоя няма никакъв шанс да успее, мили. Звучи като малоумник. През цялото време само мрънкаше. Не може ли да говори като нормален човек?“.

„Отде да знам — отвърнах й. — Може да страда от някоя рядка форма на синдрома на Турет 59 59 Синдромът на Турет (болест на Жил дьо Ла Турет) е наследствено психо-неврологично заболяване, което се отключва в детска възраст и се характеризира с множество физически (моторни) тикове и поне един вокален тик. — Б.пр. , която избива само тогава, когато продава.“ А Дениз кимна в знак на съгласие.

Както и да е, бях решил на следващата сутрин да отида на работа, че да наблюдавам лично кръвопролитието. И точно тогава стана нещо странно , нещо съвсем неочаквано. Седях на някакви си два-три метра от Дани и се мъчех да потисна смеха си. Той си караше, както си знаеше: „Ъъ, здрасти… ъъ… обажда се… ъъ… Да-ни Поу-ръш. Ъъ, как ти върви… ъъ… денят?“. Но само след някакви си пет секунди нещо рече „щрак“ и той изведнъж спря да заеква и зазвуча като съвсем нов човек, почти колкото мен добър, но не съвсем. — И намигнах на тъмничарите си.