Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— И при кой адвокат отидохте? — попита Копелето.

— Казваше се Лестър Морз, макар с Дани да му викахме Лестър Мраз, щото от мрачните му приказки буквално тръпки ни побиваха.

То какво да ви разправям: нямаше човек сред познатите му, който да не гниеше в пандиза или току-що да не беше загубил и последния си цент в полза на СЕК. А Лестър така мразовито ги разправяше тия истории, че на човек му идеше да си пререже вените. Почваше с това колко велик бил еди-кой си и как навремето натрупал цяло състояние, но разказът му постепенно се превръщаше в поучителна приказка, докато накрая правеше заключението: „… а и властите направо се изгавриха с него. Сега е в «Алънууд», откъдето няма да излезе поне още десет години“. При което поклащаше мрачно глава и преминаваше към следващата жертва.

— Интересно — промърмори Копелето.

— Наистина — отвърнах, — още повече че едно от имената, които спомена, бе на Боб Бренън, самия Синеок дявол.

Копелето наостри уши:

— Така ли? И какво каза за него?

— Че бил единственият, който успял да се измъкне с всичките си парички — двеста милиона според изчисленията на Лестър.

— Хм — измърмори Копелето. — Друго не каза ли?

— Каза. Че Боб бил прекалено умен, че да го спипат. Винаги бил поне с две крачки пред регулаторите и замитал следите си като индианец. Навремето това до такава степен ме впечатли, че се заклех, ако някога вляза в брокерския бизнес, да действам точно като Боб Бренън.

Най-странното обаче беше, че Лестър не описваше Боб като някакъв архипрестъпник, а точно обратното. Според Лестър регулаторите просто се били престарали, а и двустепенната съдебна система била поначало настроена против фирмите, търгуващи с евтини акции. Докато баспските фирми неизменно се отървавали, колкото и големи да били престъпленията им.

— И ти му повярва, така ли? — заинтересува се Копелето.

— Общо взето, да, макар да не може да се отрече, че думите му бяха наклонени в негова собствена полза. По онова време вече бях наясно, че евтините акции подреждат картите във вреда на клиентите, независимо от съществената разлика между една нагласена колода и чистопробното престъпление. А пък и кантората на Лестър ми напомняше с нещо на „Инвестърс Сентър“ — малка, мръсна, без всякакъв намек за преуспялост. Самият Лестър мязаше на престарял леприкон 58 58 Leprechaun (англ.) — същества от ирландския фолклор, облечени в зелено ниски човечета, които трудно се забелязват и улавят; известни най-вече със своето злато, което обаче изчезва след няколко часа. — Б.пр. : метър и шейсет, с абсолютно оплешивяло теме и с гъсти къдели бели къдрави косми по ушите.

— На онази среща само тримата ли присъствахте? — попита Копелето.

— Четирима бяхме, с Майк Валеноти. Струва ми се, че го познаваш? — обърнах се към Агента маниак.

— И имам куп въпроси, свързани с него — потвърди Агента маниак.

— Не съм изненадан — рекох. — Защото, ако някой наистина ми помогна да превърна „Стратън“ в онова, което стана, този човек беше Валеноти — оперативният мозък зад всичко останало, благодарение на който фирмата работеше пълни обороти, на дванайсет цилиндъра. Беше първият ми учител, преди още да се появи Ал Ейбръмс, да не говорим, че беше и първият Вълшебник от Уолстрийт, с когото се запознах. Как да ви кажа: знанията му бяха толкова всеобхватни, че те зашеметяваха! — И свих рамене.

— Но за да ви спестя време, ще ви спомена, че Майк Валеноти е напълно невинен по отношение на собствените ми деяния. Постоянно се мъчеше да ме вкара в правия път, а аз все му се кълнях, че действам закономерно. Накрая обаче вълната от нов бизнес така го заля, че не можеше вече да обхване нещата с поглед и престана да усеща кога нарушавам законите.

Агента маниак изви за секунда устни:

— Високо ценя лоялността ти, но все пак ми се струва леко невероятно печен човек като Майк да не е осъзнавал какво се твори наоколо му. — И ми хвърли кратка недоверчива усмивка. — Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Думите ти съдържат страхотна логика, Грег — кимнах. — Но за съжаление са съвсем погрешни. — И млъкнах за ефект. — Трябва да ти е ясно, че деветдесет на сто от бизнеса на „Стратън“ беше напълно законен: нито сме крали пари от сметките на клиентите си, нито сме изкарвали фалшиви фирми на борсата и, противно на твърденията на пресата, клиентите ни винаги бяха свободни да продадат акциите си, стига да поискат. — Разбира се, много може да се желае по отношение на търговските ни практики, но нима това не важи и за „Пруденшъл Бак“? Или за „Лемън Брадърс“?