Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Но като забеляза колко близо до пламъците съм седнал, тя замръзна на място и зае поза с килната настрани глава, ръце на кръста, отметнати назад рамене и леко извит назад гръб, което изтикваше на преден план разкошните й гърди, после понечи да каже нещо, но от отворените й уста не излезе нито дума. Тогава започна да дъвче отвътре бузата си.

Последваха няколко мига мълчание, а през това време се гледахме втренчено, като двама каубои, които се дебнат кой пръв ще посегне да извади револвера си. Много апетитна изглеждаше Графинята. Не мога да й го отрека — дори и сега. Светлината от огъня подчертаваше целия й ансамбъл: миниатюрната черна рокля, черните и безкрайно секси високи токове, дългите голи бедра, огромната грива блестяща руса коса, искрящите сини очи, високите скули, лъщящите устни и идеално гладката линия на брадичката й.

Да, Графинята наистина бе жена, изтъкана от много части; макар в този момент единствената нейна част, която ме интересуваше, да бе една малка област току над имплантацията на лявата й гърда, точно между второто и третото й ребро. Тъкмо там се намираше леденото й сърце и тъкмо там щях да забия златния нож за отваряне на писма. После щях да го дръпна с въртеливо движение рязко нагоре и леко вляво, та да срежа пулмонарната й артерия, та да се удави в собствената си кръв. Смъртта й ще е смразяваща, ужасна и болезнена — точно такава смърт заслужава една графиня златотърсачка.

— За какво ти е тоя огън? — попита, отказа се от позата си и се запъти към белия лакиран секретер. — Не ти ли се струва малко рано за тоя сезон? — Хвърли ми една мъртва усмивка, приседна на ръба на секретера, положи длани отгоре му и сключи лакти зад гърба си, после преметна крак въз крак и размърда дупе, та да се намести по-удобно.

Втренчих се пак в пламъците.

— Студено ми беше — рекох. Понеже изсмука и последната ми капчица кръв и сила, подла златотърсаческа курво, та реших да запаля камината — преди да съм те нарязал на ивици, че да отърва земята от присъствието ти.

Няколко мига тишина, след които тя пак килна глава.

— Къде са децата? — попита.

Продължих да гледам огъня.

— У Гуин — отвърнах безизразно. — Ще преспят там нощес — та да мога да те очукам, без да ги тревожа.

Объркването й вече се примеси с безпокойство:

— А защо… ъ-ъ… ще преспят у Гуин?

Без да отмествам поглед от пламъците:

— Защото исках да съм сам у дома — без минувачи, свидетели, разсейващи неща, нито някой, който да ме разубеди да не свърша необходимото, за да се освободя. Точно затова.

Нервно се изсмя, дано облекчи предстоящия й явно много мрачен сблъсък.

— Сам ли? — отвърна. — Ами аз? Нали и аз съм тук сега?

Вдигнах поглед и видях, че държи в дясната си ръка златния нож за писма и потупва леко с острието върху лявата си длан. Усетила ли ме беше? Толкова очебийно ли бе, че се каня да я наръгам? Или беше най-обикновено съвпадение? Няма значение. Гледах навремето как Арнолд Шварценегер наръга един ислямски терорист със собствения му нож и ми се стори доста елементарна работа.

И тъкмо тогава забелязах, че Графинята продължава да носи брачната си халка. Ама че шибан номер! Разгонилата се Графиня с брачна халка!

— Виждам, че не си свалила халката. Не смяташ ли това за крайно подигравателно, Надин?

Остави ножа за писма, протегна напред лявата си ръка и въпросително я огледа. След малко вдигна очи и сви рамене:

— Защо? — рече най-невинно. — Нали сме още женени, а?

— Да — кимнах бавно, — струва ми се, че още сме. Та ти къде беше снощи, между другото?

— Бях на концерт на „Ърт, Уинд енд Файър“ — отговори мигновено. — С приятелките ми. — Последните три думи буквално крещяха: „Алиби!“.

— О, да, с приятелки — рекох през свити устни и кимнах с разбиране. — И кои приятелки по-точно?

Нов мигновен отговор:

— Дона и Офелия.

Дона Шлесинджър… ебаси и гадната путка ! Няма начин да не е замесена в цялата тая история! С Графинята бяха приятелки още от гимназията; навремето е излизала и с един от най-добрите приятели на Майкъл Бърико.

— И как мина концертът? — попитах с безразличие.

— Нормално — сви рамене тя. — Окей беше. Нищо особено. — След което последва стратегическа смяна на темата: — Надявах се да заваря децата у дома.

Защо? За да ги използваш като живи щитове ли? Сори, Графиньо, не ти се урежда въпросът. Тази вечер сме само двамата — ти, аз и златният нож за писма. Приготви се да ожънеш плодовете на своята изневяра!