Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Забелязах, че Готвача ме гледа въпросително, като човек, който се мъчи да изчисли какво чувам от отсрещния край на разговора. Боже мили, добре че си няма представа! Ухилих му се, забелих очи и бързо поклатих глава, един вид „Тоя мой адвокат, само ми пилее времето“, после казах в слушалката:

— Добре, добре, ти само предай на адвоката на Дани да го увери, че съм плътно зад него. — Бийп-бийп , изписука сигнала, че ме търсят от другаде. — Това е най-важното на тоя етап. Хайде да приключваме, че имам друг разговор. — И превключих линията. — Ало?

Непознат, доста зноен женски глас:

— Здравей… Джордан ли е на телефона?

— Аз съм — отвърнах, леко раздразнен от знойния глас. Тая пък какво иска, да й еба майката? — Джордан е на телефона. Кой се обажда?

— Казвам се Мария-Елена и съм годеницата на Майкъл Бърико. Сърцето ми се свлече в стомаха, преди още мозъкът ми да регистрира причината. Майкъл Бърико бе първата голяма любов на Графинята — от славните й дни в Бруклин, когато тя още е била Графиня в зародиш. Последно бях чул, че живее в Манхатън и че е направил огромно състояние в строителството. И бях сигурен, че в ума на Графинята това можеше да се преведе само с две прости думи: „ценна руда“.

С изпълнен със сарказъм глас й отвърнах:

— Да, Мария. Годеникът ти е бил първото гадже на любимата ми втора съпруга. Та на какво дължа удоволствието от обаждането ти?

Мария тихо изпъшка, преди да каже:

— Съзнавам, че в момента имаш сериозни затруднения, но смятам, че си длъжен да знаеш: снощи, около полунощ, жена ти похлопа на вратата на годеника ми. И после… — Мария продължи да приказва, но аз вече не слушах. Или по-точно изгубих способността си да чувам, тъй като в мозъка ми нахлу гъста пара. Буквално я чувах как съска, докато сетивата ми се заливаха едновременно от болка, гняв, срам и безнадеждност.

Само дето не знаех от кого да се срамувам повече на този етап — от Графинята или от себе си. Съвместният ни живот се бе превърнал в посмешище — в основната поучителна приказка за богати мъже с трофейни съпруги, за непочтени бизнес ходове, за непочтени житейски ходове. Бяхме играли Играта на живота с всичка сила и на максимална скорост — летяхме по магистралата му с милион километра в час — но на финала се бяхме оказали Лузъри: най-типичния от типичните финали с изгорели вследствие на катастрофата. Единствената разлика между мен и Графинята бе тази, че тя се мъчеше да се отдалечи от местопроизшествието без нито една драскотина, а на мен не ми оставаше друго, освен да приема съдбата си на напълно парализирана жертва на пожара.

— … така че много ще съм ти благодарна — продължаваше Мария с изнервен тон, — ако кажеш на жена ти да държи лапите си по-далеч от годеника ми.

Добре казано, мина ми през ум. Напълно бях съгласен с Мария, затова й отговорих единствено с едно яко щрак в ухото й, без даже да й кажа „дочуване“. След което се извърнах към Готвача и се смразих от притеснение, че не знам какво да му кажа. Умът ми работеше като бесен на две писти. И преди това имах трудност със съсредоточаването; новото обаче ми дойде съвсем отгоре. Отвсякъде и по всякакви поводи се сипеха удари. Всеки човек си има точка на пределно напрежение и ето че аз бях стигнал до моята.

Докато погледът ми бе прикован в Готвача, съзнавах, че следва да измисля начин да зачекна темата за Синеокия дявол, понеже Агента маниак и Мормона бяха над главата ми, поемаха всяка моя думичка и си водеха старателно записки относно поведението ми — записки, които един ден щяха да влязат в писмото 5К и да определят колко години ще прекарам в затвора.

Но при цялата лудница, при огромния залог, при самата ми свобода, заложена на везните, мозъкът ми си задаваше един-единствен въпрос: в колко ще се прибере довечера Графинята. Нищо друго не ме вълнуваше. Исках да я конфронтирам — налагаше ми се да я конфронтирам. Не можех да продължа по-нататък, докато не минеше бурният скандал. Една жестока битка, която най-вероятно щеше да приключи по един-единствен начин — с насилие. Песента на Графинята е вече изпята. Част от миналото. Няма начин да й се размине, дори за една секунда още. Щом ще е приказка с изгорели в катастрофата, оцелели няма да има, с изключение на децата. Родителите ми ще ги отгледат, рекох си; сто на сто ще се справят далеч по-добре, отколкото ние с Графинята.

— Лошо ли ти е? — попита загрижено Готвача. — Нещо ми се струваш побледнял.

Замълчах, после казах: