Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— И само от чисто любопитство да те питам: къде преспа нощес?

— У Офелия — отвърна ми рязко. — Защо?

— И от концерта направо отидохте у Офелия, така ли? — попитах скептично. — Без никъде да се отбивате, за вечеря или по друг повод?

— Никъде — поклати глава тя. — Направо у Офелия отидохме. Без никъде да спираме.

Последваха няколко секунди мълчание, през които усетих колко много ми се ще да й вярвам. Поне до този момент не можех да си обясня защо, но струва ми се, че е свързано с особената природа на мъжкаря — с неговата суетност, глупава гордост и копнежа му да не бъде отхвърлен от красива жена. Да, независимо от всичко останало, мъжката ми гордост продължаваше да ми внушава, че жена ми ми е вярна и че става дума единствено за някакво страхотно недоразумение.

Поех дълбоко въздух и се втренчих в утробата на камината, с което отново подпалих пламъците на яда, омразата и праведния гняв.

— Та как е Майкъл Бърико? — попитах, при което отместих очи от огъня и ги впих в нейните.

Графинята буквално подскочи.

— Майкъл Бърико ли? — попита невярващо. — Откъде накъде да знам? — И ме загледа с недоумяващ поглед, а аз все още исках да й повярвам! Истина ви казвам!

Но тя явно ме лъжеше с всичка сила — усещах го!

— Кога за последно го видя, Надин? Отговори ми! Кога? Преди дни? Седмици? Часове? Отговаряй, мама му стара!

Графинята помръкна:

— Нямам представа за какво говориш. — Отмести поглед. — Някой те е подлъгал.

— Ти си една шибана лъжкиня! — вбесих се. — Шибана, шибана лъжкиня!

Тя продължи да гледа пода, без да отрони и дума.

— Погледни ме! — изкрещях, надигайки се от отоманката. Погледна ме. А аз продължих упорито: — Погледни ме в очите и ми потвърди, че снощи не си ходила в апартамента на Майкъл Бърико. Хайде, чакам да те чуя!

Тя бързо поклати глава:

— Не съм… Не съм ходила там. Не съм ходила у тях. — Гласът й бе на ръба на паниката. — Не знам за какво става дума. Защо е целият този разговор?

Станах от отоманката и пристъпих заплашително към нея.

— Закълни се в зрението на децата си. Че не си ходила у тях снощи. — И свих юмруци. — Хайде, чакам те да се закълнеш, Надин.

— Ти си един болен нещастник — промърмори тя и отмести поглед. — Пратил си хора да ме следят. — После отново ме изгледа: — Не може повече да останеш в този дом. Искам развод. — И навири предизвикателно брадичка.

Направих нова крачка напред. Вече бях на по-малко от метър от нея.

— Мръсна… шибана… путка! — изплюх гневно. — Тъпа, смотана, развратна, продажна курва! Никого не съм пращал да те следи! Обади ми се годеницата на Майкъл Бърико. От нея научих, че си ходила… мръсна…

— Да ти еба майката! — прекъсна ме тя. — Ти мен ли ще наричаш развратница! Ами ти с колко жени си преспал, шибан двуличник такъв! — Рипна от ръба на писалището и скъси дистанцията с крачка към мен. Вече бяхме на половин метър един от друг: — Махай се от живота ми! — изпищя неистово. — Махай се от дома ми! Не ща повече да те чувам!

— От дома ти ли каза? — разпених се. — Ти за каква се мислиш, ма? Дето и цент не си припечелила през целия си шибан живот! Ти се махай от моя дом! Никъде няма да мръдна оттук!

— Вече си търся адвокат! — изкрещя насреща ми.

— Да бе, най-скъпия, когото можеш да наемеш с моите пари! — креснах й и аз.

— Еби си майката! — сви юмруци тя. — Ти си един шибан мошеник! Всичките ти пари са крадени! Дано пукнеш там, в затвора!

Графинята направи нова заплашителна крачка към мен, сякаш се канеше да замахне, но внезапно стори нещо, което цял живот ще го помня. С абсолютно спокойствие свали ръцете си, отпусна тяло, заголи дългата си гола шия и рече:

— Хайде, убий ме де! — Гласът й бе станал мек и кротък, на човек, който съвсем се е предал. — Усещам, че точно това желаещ, така че не чакай, ами го стори. — И изви шията си още по-назад. — Убий ме веднага. Обещавам ти да не се съпротивявам. Удуши ме, та и двамата да се отървем един от друг. После можеш и себе си да убиеш.

Направих крачка към нея, готов да извърша убийство, когато погледът ми мина над лявото й рамо и се прикова в окачената на стената рамка — дълга и тясна, може би трийсет сантиметра на един метър, съдържаща три големи снимки на децата ни. Най-отгоре беше срамежливо усмихнатата Чандлър в изящна жълта тениска с кръгла якичка с цвят на лютиче и жълта лента за коса. На снимката бе на около три и половина годинки и приличаше на една миниатюрна Графиня. Под нея беше Картър, тогава само на осемнадесет месеца, гол, само по снежнобял памперс. Ококорен, с поглед, прикован в сапунения мехур над главата му. Русите му косици блестяха сякаш са от полирано стъкло, а царствените му мигли бяха плътни като пеперудени криле. И пак — поразителна прилика с Графинята. Под него имаше обща снимка на двамата: Картър, седнал в скута на сестра си, ръцете й обвити около него, загледани един в друг с безпределна обич.