Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Не… всъщност да. — И закимах с глава. — Нещо свързано с бизнеса на Надин за дрехи за бременни. Обади се някакво момиче. Била бременна. Чакала бебе. — И се усмихнах разсеяно. — Добре съм… Абсолютно нищо ми няма, Денис. — И щом Графинята се прибере, моментално ще я конфронтирам. Само че няма да й казвам за телефонния разговор, поне в началото. Ще изчакам да отрече, че е звъняла на вратата на онова копеле, и чак тогава ще й го изтреса. И ще видим тогава…

Седнах. Сърцето ми искаше да излети от гърдите ми, а умът ми блуждаеше неконтролирано. Оставих слушалката на масата. Устата ми бе съвсем пресъхнала. Погледнах Готвача и насила му се усмихнах. Беше време да приключим срещата ни. Не можех повече да седя тук. Неспособен бях дори на една конструктивна мисъл, докато не минеше конфронтацията с Графинята.

С обвито в отчаяние сърце пуснах отчаян последен пас:

— Ще ти кажа истината — избъбрих. — Не знам кое е по-лошото — проблемите ми с федералните власти или проблемите ми с Графинята. — И озадачено поклатих глава. После добавих самодоволно: — Май ще трябва да се допитам до Боб; може пък да ми каже няколко умни приказки, понеже на мен никаква мисъл не ми се явява.

Настъпиха няколко мига мълчание, след което Готвача насмалко щеше да ме събори от стола с думите:

— Прекрасна идея. Боб с най-голямо удоволствие би разговарял с теб. Какво ще кажеш да се срещнем във вторник на игрището за голф? Как мислиш, дали ще те пуснат твоите хора, дето ти нахлузиха гривната на глезена?

Да бе, рекох си наум, хората, дето ми нахлузиха гривната, с огромно удоволствие ще се направят на ударени, щом става дума за среща със Синеокия дявол, макар лично на мен в този момент изобщо не ми пука. Вълнува ме единствено кога ще се прибере Графинята.

Всичко останало е незначителна подробност.

Първа стъпка: Разпалваш буен огън.

Камината от френски варовик в главната спалня бе с размери метър и двадесет на два, оборудвана допълнително с електрическа система за запалване. Както винаги, върху огромната купчина подпалки от бял кедър лежаха четири яки греди първокласен бор, разцепени по дължината им. Беше септември, което означаваше, че камината не е горяла поне от пет месеца. Чудесно! Прекрасно! Точно в 9:15 натиснах бутона от неръждаема стомана на стената и по този начин запалих първия — но не и последен — пъклен пожар за вечерта.

Втора стъпка: Изгаряш някоя скъпоструваща мебел.

С пъшкане и напъни придърпах до метър от пламъците една от любимите покупки на едновремешната ми бъдеща вътрешна декораторка — отоманка от бяла коприна за тринадесет хиляди долара, произвеждана в продължение на близо една година от някакви мошеници в Хай Пойнт в Северна Каролина. Седнах отгоре й и се втренчих в пламъците. След по-малко от минута съчките запращяха заплашително и нагоре лумнаха страхотни пламъци. За по-сигурно заех клекнала поза, придърпах иззад гърба си отоманката още по-наблизо и пак седнах. Таке е много по-добре. След десет минути и аз, и отоманката, ще сме изпечени.

Трета стъпка: Подпалваш пламъците на справедливия гняв.

Проста работа. Дали ще се намери жури, което да ме осъди за това, че съм пронизал Графинята през леденото й сърце с оня осемнадесеткаратов златен нож за отваряне на писма, излегнал се удобно върху струващия двадесет и шест хиляди долара бял полиран секретер? Притеснява ме единствено да не би журито да се състои от нейни равнопоставени — дванадесет златотърсачки блондинки, които не виждат нищо престъпно в това една омъжена жена — при това с две деца! — да чука посред нощ на вратата на бившето си гадже, докато в това време мъжът й е в леглото си у дома (под домашен арест), обмисля как да се самоубие и се напъва да измисли по кой начин да я спечели обратно. Задържах се върху тази мисъл и поех няколкократно въздух, дълбоко и с гняв. Продължавах да се взирам в огнения търбух и оставих пламъка да пече кожата ми — и с всяка измината секунда ставах все по-гневен, все по-праведен, все по-възмутен.

В този миг дочух познатите звуци от пристигането на Графинята: стъпките върху чакъла по алеята, затръшването на масивната предна врата от махагон, тракането на прескъпите й токчета по пищното стълбище. И едва тогава се отвори вратата на спалнята. Извърнах се от пламъците и я видях — облечена от горе до долу в черно. Съвсем подходящо, мина ми през ум, като се има предвид, че пристига за собственото си погребение.