Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

И до днес си спомням атмосферата в експресния автобус, докато се прибирах вечерта: комар да бръмнеше, щеше да се чуе. Във въздуха витаеше някакъв непознат за мене страх. Медиите влагаха такава сензационност в описанията си, че докарваха нещата до точката на истерията: предсказваха фалити на банки, масова безработица, скачащи от прозорците самоубийци. Разправяха, че било началото на нова Голяма депресия.

— Депресия, която така и не се получи — намеси се Копелето, очебийно пълен отличник по явна история.

— Точно така — съгласих се. — Така и не ни сполетя, но по онова време не можехме да знаем какво ще стане. Защото наистина за последен път крах на борсата бе имало през 1929 година, последван непосредствено от Депресията. Никак не беше трудно да се предположи, че пак ни чака същото. — Млъкнах за миг. — А на хора, действително расли през годините на Голямата депресия, като родителите ми например, самата мисъл им причиняваше ужас. Такива като мен обаче, чели за нея единствено в учебниците по история, изобщо не можеха да приемат, че е възможно. Та всички през онзи ден, независимо дали работеха на Уолстрийт, или държаха магазин на „Мейн Стрийт“, до един се бяха изпонасрали от ужас пред предстоящото. Всички, с изключение на Дениз, имам предвид. Тя беше самото спокойствие!

— Което е доста впечатляващо, като знаем какво безпаричие ви е мъчело — заразсъждава Агента маниак.

— Да — прекъснах го, — и щеше да е още по-впечатляващо, ако тя си имаше и най-малката представа, че борсата е претърпяла крах. — И тъжно се засмях.

— Поне по новините не го ли беше чула? — присви очи Копелето.

А аз бавно поклатих глава:

— Дениз не гледаше изобщо новини. Ако изобщо гледаше нещо, то бяха сапунките. — Спрях за миг, залян от мощна тъга. Каквито и кусури да имаше Дениз, все пак си беше великолепна съпруга. Да не говорим и каква красавица беше: една от ония чернокоси италианки — мечтата на всеки гимназист. Най-страхотна изглеждаше в черна кожена минипола с бяла памучна фланелка, по-мека и от бебешко дупе.

И си спомних как бяхме свили вълшебното си гнезденце в апартаментчето ни в Бейсайд. И се бяхме заклели във вечна любов, убедени, че любовта ни ще преодолее всичко. Но в края на краищата успяхме някак си да съкрушим тази любов. Позволихме на успеха и парите да ни главозамаят. Позволихме им да ни разделят, да ни проядат. Тя просто се превърна в шопингхоличка от световна класа, а аз — в пощурял наркоман. А след това се появи и Графинята…

— … още ли си тук? — озъби се Копелето. — Искаш ли няколко минути почивка? — И ми предложи садистичната си усмивка на затворнически надзирател.

— Нищо ми няма — рекох. — Та ставаше дума, че Дениз си нямаше и най-малката представа от борсовия крах. Още с влизането ми ми се хвърли на врата, сякаш бях някакъв герой завоевател. „Слава Богу, каза! Най-после се прибра! Как мина първият ти ден като борсов посредник? Счупи ли фирмения рекорд за количество продажби на ден?“

Агента маниак и Копелето захихикаха.

Захихиках и аз:

— Да бе, страхотна смехория. Само дето към средата на ноември лазехме на четири крака да събираме по пода центове за шампоан. Аз все пак издържах на Уолстрийт още цял месец след краха и чак тогава хвърлих кърпата. Беше неделя сутрин и с Дениз седяхме като две зомбита на пода насред всекидневната и гледахме обявите за търсене на работна ръка. По едно време попаднах на нещо необичайно и й рекох: „Я виж това тука: фирма търси борсови посредници“, само че се намира в Лонг Айлънд, а не на Уолстрийт. Тя прочете обявата и попита: „Какво значи ЧР, ПР?“ „Часова работа или пълен работен ден“ отвърнах, при което се запитах що за фирма е тази, дето ще наема посредници на часова работа? Дотогава не бях чувал за подобно нещо. Но при създалите се обстоятелства нищо не ми пречеше да опитам. Затова казах: „Часовата работа може пък да се окаже удобна. Ще изкарвам по някой и друг долар, докато търся нещо друго“. А тя кимна в знак на съгласие.

Така или иначе, не хранехме някакви особени надежди, а когато в понеделник сутринта се обадих, направо ми се отщя. „Инвестърс Сентър. С какво мога да ви помогна?“, изръмжа неприветлив мъжки глас насреща ми, което моментално ме светна, че не е дежурният телефонист. Да не говорим, че и самото име на фирмата ме накара да настръхна. Бях свикнал с названия от рода на „Голдман Сакс“ и „Мерил Линч“, които някак си бяха в унисон с името на улицата — Уолстрийт.

Дори си представих наум как казвам по телефона: „Ало, казвам се Джордан Белфърт и се обаждам от «Инвестърс Сентър» в Ебигъз, Лонг Айлънд. И понеже не съм по-близо до Уолстрийт от самия вас, що не вземете да ми изпратите изкараните с пот свои пари? Вероятно няма и да ги видите повече!“.