Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Рипнах от стола, все едно че по тиковото дърво бяха пуснали ток. Сладоледаджийката се вцепени и ме заоглежда по някакъв особен начин. Боже мили — тая ме излови! По лицето й бе изписано! Че и по моето! Буквално й бъркаше в очите! Предател съм, Гуини! Мръсник! Не разговаряй с мен! Всичко се записва! Всичко се записва!

В израза й всъщност не се съдържаше нищо, освен най-искрена уплаха, че работодателят и през последните десет, че и повече години изведнъж е изперкал. Сега като се сещам, сигурно можех да й изредя куп причини за нерационалното си поведение. Да й кажех например, че ме е стреснал някой сафрид от езерото, че ми се е схванал кракът, че ме е споходила закъсняла реакция на прекараните наскоро два мъчителни дни зад решетките.

Аз обаче успях само да промълвя:

— Адски права си, Гуин! Веднага ще отида да се преоблека, докато не е дошъл Денис.

Изтичах до гардероба на горния етаж и си сложих тъмносиня тениска с къс ръкав. После влязох в банята към спалнята ми — сив мраморен под за сто хиляди долара, просторна шведска сауна и едно джакузи, подходящо по размер по-скоро за косатката Шаму 49 49 Косатката (Orcinus orca) е най-големият представител на семейство Делфинови, а Shamu е сценичното име на многобройните косатки във водните паркове „Сий Уърлд“. — Б.пр. , отколкото за Вълка от Уолстрийт — светнах и се огледах най-старателно. Онова, което видях в огледалото, никак не ми се понрави.

— Ейййй — захили се насреща ми Готвача и разпери ръце. — Ела да те прегърна!

Боже мой! И Готвача знае! По лицето ми го е прочел, също като Гуин! Докато ме прегръща, ще ме опипа дали съм окичен. Съвсем се панирах. Часът бе точно един и пет следобед, а времето сякаш бе застинало. Намирахме се във величественото мраморно фоайе на резиденцията ми, на разстояние един от друг само четири лъскави квадрата черен и бял италиански мрамор — наредени шахматно — и се напъвах да измисля някое що-годе прилично обяснение защо, за разлика от всеки друг път, не мога да се прегърна с Готвача.

Изчисленията забушуваха из главата ми с такава скорост, че едва им улавях дирите. Не прегърна ли Готвача, той моментално ще усети, че има нещо гнило — но ако го прегърна, току-виж усетил онова дяволско магнетофонче, прилепено към слабините ми, или лепнатото на гърдите ми свръхчувствително микрофонче — Каква нечестност само! Какво вероломство! Жив предател съм си аз! Е, ако леко се надупя и изнеса напред раменете си, може и да ми се размине пък.

Докато стоях така, втренчен в Готвача, изведнъж взех да усещам по нов начин дяволските устройства, с които Агента маниак ме бе окичил — и магнетофонът, и микрофонът, и изолирбандът сякаш пораснаха, натежаха и станаха още по-видими. Магнетофонът бе горе-долу колкото пакет „Марлборо“, но на мен ми се струваше по-голям от кутия за обувки; граховото зрънце, представляващо микрофона, надали тежеше повече от трийсет грама, а имах чувството, че към гърдите ми е прилепена топка за боулинг. Отвсякъде ме избиваше пот, а сърцето ми думкаше така, сякаш в него се е заселил уплашен заек. Готвача от Джърси продължаваше да стои пред мен, изтупан в еднореден светлосив костюм с фини светлосини нишчици и колосана бяла риза с широки английски ревери. Нямах друг избор, освен да го прегърна, но в този миг ме осени: Заразен съм от опасен патоген!

Подсмръкнах два-три пъти и рекох:

— Денис, ти си истински балсам за болните ми очи… смрък-смрък … Благодаря ти, че дойде. — Изпружих десница, стегнах лакътя и се ръкувах сърдечно. — Но стой по-далеч от мен. Имам чувството, че пипнах нещо в оная килия… смрък-смрък … Някакъв грип ще е. — Ухилих се глупаво и придвижих десницата си още по-напред, сиреч „Дай си лапата бе, приятел!“.

Уви! Готвача е пич, та дрънка, и никакви грипни вируси не могат го стресна.

— Я ела тук! — пресече ме. — Голяма работа — някаква си настинка. Тъкмо в такива случаи човек разбира кои са истинските му приятели.

Истински приятели ли рече? Боже, престани с това убийствено чувство за вина! А то в този миг имаше висшето удоволствие да се запознае с пълната паника, заселила се в съзнанието ми. Последва и светкавичната смъртна схватка. Вината викаше: „Как може да предадеш толкова верен ти човек като Готвача? Нямаш ли капка срам поне?“. А паниката й отвръщаше: „Еби го тоя Готвач! Не го ли предадеш, ще свършиш като онова лигавещо се копеле, мистър Гауър“. При което вината контрира: „Няма значение. Готвача винаги ти е бил верен и ако го предадеш, значи си паднал по-ниско и от тинята в езерото!“. А паниката й отвърна: „Абе кой го е еня! По-добре да съм тиня, отколкото да гния цял живот в килията! Да не говорим, че Готвача в крайна сметка ще предаде Синеокия дявол, че да спаси собствената си кожа, така че какво шибано значение има?“. Вината продължаваше да напилва на своето: „Може и да не стане така. Готвача не е путка като теб; той е пич…“ — но точно тогава — нов прилив на паника! — Готвача отмести встрани ръката ми и за нула време скъси дистанцията.