Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Всички кимнаха, включително и Вещицата.

— В думите ти има определена логика — каза Копелето, — но повечето от първите ти служители са били от Лонг Айлънд, от Джерико и Съйосет.

— Горе-долу половината — отвърнах моментално. — И за това си имаше причина; но нека не изпреварваме нещата. Да караме подред.

— Нищо против — каза Копелето. — Много си информативен.

Кимнах, докато събирах мисълта си.

— Добре, да се върнем в Бейсайд. Което е доста интересно, понеже, когато бях тийнейджър, се заклех, че щом забогатея, веднага ще се махна от Бейсайд. Бях само петнадесетгодишен, но вече съзнавах, че извън Бейсайд кипи съвсем друг вид живот — по-добър, както ми се струваше тогава — в смисъл на охолство и влияние. Не забравяйте, че детството ми не изобилстваше с пари, така че нещата от рода на скъпи къщи, яхти и частни самолети — неща, с които днес свързват името ми — тогава ми бяха съвършено непознати. Бейсайд и най-вече махалата, в която живеех, бяха населени изключително от хора от средната класа. — И се усмихнах носталгично. — Оказа се, че съм израснал на съвсем подходящо място. В района ни нямаше и грам престъпност, всички се познаваха един друг. Всеки беше дошъл я от Бронкс, я от някоя част на Куинс — от райони, които бяха… как да го кажа… западнали. Собствените ми родители се бяха преместили от Южен Бронкс, място, което в момента си е буквално кенеф… надявам се, че не записваш всичко, Джоел.

— Всичко, което запиша, съм длъжен да предам на адвокатите на обвиняемите, които и да се окажат те — усмихна ми се заговорнически Копелето. — Така че, в конкретния случай — колкото по-малко, толкова по-добре. Карай нататък. Притежавам прекрасна памет.

— Добре — кимнах му. — Родителите ми се преместили в Бейсайд, че да ми спестят мизерията да израсна в Бронкс. Живеехме в шестетажен блок в една от ония планирани общности, които по онова време никнеха като гъби. Истински хубаво място: поляни за игра с топка; детски площадки; бетонирани пътеки; дървета, в които да си сковеш къща; храсти за игра на жмичка. Но най-важното бе, че имаше стотици деца, тоест купища потенциални служители на „Стратън“. И всичките получаваха добро образование — спрях, за да дообмисля думите си, — макар образованието да беше нож с две остриета.

— Защо? — попита Агента маниак, който, имах чувството, че ми се кефеше.

— Ами защото като тийнейджъри вече бяхме достатъчно образовани, че да осъзнаем колко малко всъщност имаме. Не че гладувахме като някои африканчета, но светът явно обещаваше много повече от онова, което ни заобикаля. — И спрях за ефект. — Всички в махалата така разсъждаваха. Обзело ни бе чувството за неограничени възможности — че всичко то ни се полага, ако щете — че един ден ще забогатеем и ще се преместим в Лонг Айлънд, където царуваха истинските пари; където хората живееха в самостоятелни къщи и се возеха в кадилаци и мерцедеси.

— Алън Липски нали израсна в същия блок? — попита Агента маниак.

— Да — отвърнах, — на нашия етаж. А Анди Грийн, известен ти вероятно с прякора Вигвам 17 17 От англ. wigwam — индианска сламена колиба, но и омоним на wig-wham — сплескана перука. — Б.пр. , живееше само на няколко блока от нас. Само че тогава не му викахме Вигвам, понеже оплешивя чак в единайсети клас. — И свих рамене. — Първата си перука сложи едва в трети курс на следването. И тогава му излезе прякора Вигвам. — Отново свих рамене, докато се питах дали и Анди Грийн няма да седи тъкмо в тази стая в не съвсем далечното бъдеще. В края на краищата нали той оглавяваше стратънския отдел за корпоративни финанси, чиято задача бе да намира фирми, желаещи да се превърнат в акционерни дружества, и да получава надлежното одобрение от СЕК. Добро момче беше и сигурно щеше да се съсипе от влизането в затвора, където щяха да го принудят да си махне перуката — нищо, че това беше най-грозната перука от тая страна на Желязната завеса.

— Та Алън живееше в апартамент 5К, а аз — в 5F, и от пеленачета сме първи приятели. Несъмнено ви е известно, че именно аз го обучих и финансирах и изобщо му разясних играта. — Всички кимнаха. — А за отплата той и Брайън ми плащаха възнаграждение, превишаващо пет милиона долара годишно. Но аз пак избързвам. Това стана доста години по-късно.

Копелето кимна.

— Одеве спомена, че в юношеството си си нямал проблеми с дисциплината; не са ли те задържали по никакъв повод? Нямаш ли прояви на малолетен престъпник?

Поклатих отрицателно глава и ми идеше да го фрасна това копеле заради намека му, че от най-ранни години съм бил калпав. Но се ограничих с думите: