Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Джоел е прав — добави Магнум. — Ще измъкнат наяве всичко, до което се докопат. А прокуратурата може да им се противопостави единствено като разкрие преди тях простъпките ти пред журито. С други думи, ние ще извадим кирливите ти ризи още преди отсрещната страна да е повдигнала въпроса, един вид — тук нито има нещо тайно, нито е свързано с процеса.

— Точно така — изчурулика Копелето. — Няма да оставим място на защитата накъде да мърда.

На този етап се намеси и Агента маниак:

— Но ако има нещо, което не можем да си позволим, това са всякакъв вид изненади. Те ни най-малко няма да ни помогнат. Затова ни е нужно да познаваме живота ти в интимни подробности — всичко, което си правил някога и за което се сещаш.

Намеси се и Вещицата:

— Включително и употребата ти на дрога и забежките ти по проститутки, тъй като и двете са отразени достатъчно нашироко в пресата.

А Копелето намери за необходимо да добави:

— И сто на сто всеки добър адвокат за защитата ще се възползва и от двете.

След няколко секунди неудобна тишина казах:

— Всичко това е чудесно, но аз бях с впечатлението — и потиснах желанието да изгледам Магнум право в очите и да му пратя няколко смъртоносни лъча, — че при подобни дела хората рядко биват изправени на съд, а по-често стигат до споразумение с прокуратурата. Или пък сътрудничат.

— В повечето случаи е така — сви рамене Копелето, — но на твое място не бих разчитал на това. Все ще се намери някой готов да устиска докрай и да стигне до процес.

Всички кимнаха в унисон, дори и Магнум, който в момента извършваше ревизия на историята. „Ебал съм му майката — рекох си. — Карай нататък, пък да става каквото ще!“

— Как да ви кажа — рекох небрежно. — Само на трийсет и шест съм, но животът ми протече особено динамично. Не знам дали няма прекалено дълго да се проточи разказът ми.

Агента маниак пусна кисела усмивка.

— От шест години насам се мъча да намеря някакъв смисъл в живота ти — рече. — Така че време имам, колкото си искаш.

— Давай. Слушаме те! — добави Копелето.

— Това е единствената ти надежда да се отървеш с по-лека присъда — отряза Вещицата.

Не й обърнах внимание, но изгледах Копелето и казах:

— Добре. Така или иначе подхвана темата за Бейсайд, затова предлагам оттам да започнем. Струва ми се напълно подходящо, още повече че мнозинството от първите стратънци бяха тъкмо оттам. — Спрях за миг да си припомня миналото. — Които пък не бяха от Бейсайд, в крайна сметка се преместиха там, след като фирмата заработи на пълни обороти.

— Ама всичките ли се преместиха в Бейсайд? — попита скептично Копелето.

— Е, не съвсем, но почти — отвърнах. — Понеже преместването в Бейсайд бе един вид доказателство за верността ти към фирмата, демонстрация на това, че си истински стратънец. Може и да ви звучи донякъде нелепо, че местенето в определен район може да има толкова дълбок смисъл, но навремето нещата стояха тъкмо така. В това отношение не се различавахме от мафията: гледахме да не допускаме външни лица. — И свих рамене. — Работещите в „Стратън“ общуваха единствено с колегите си от фирмата; именно това налагаше всички да са в Бейсайд. По този начин изключваш външните хора и доказваш, че си част от култа.

— Да не искаш да кажеш, че „Стратън“ е бил един вид култ? — изломоти Вещицата.

— Да — отвърнах й най-спокойно. — Точно това искам да кажа, Мишел. А ти защо смяташ, че беше толкова трудно да проникнеш във фирмата? — И погледнах към Агента маниак. — На колко врати си чукал през тия шест години? Ей така, по най-груба сметка.

— Най-малко на петдесет — отвърна ми той. — Вероятно са повече.

— И всичките ти ги затръшнаха под носа, нали?

— Горе-долу — рече уморено. — Никой не пожела да разговаряме.

— Една от причините е тази, че всички печелеха щури пари и никой не желаеше да обърне каруцата. — Спрях за малко — да поемат по-добре думите ми. — Но имаше и нещо далеч по-съществено, нещо, което лежеше в самата основа на нещата, а именно — опазването на стратънския начин на живот. И тъкмо това правеха всички те: опазваха Живота.

— Дай определение за този „живот“, ако обичаш — рече Копелето с лек сарказъм.

— Едно от многото неща — вдигнах рамене — беше да караш най-щурите коли, да се храниш в най-нашумелите ресторанти, да даваш най-големите бакшиши, да се обличаш в най-фините дрехи. — И поклатих учудено глава. — Искам да кажа, че всички го вършехме едновременно. Прекарвахме заедно всеки буден миг от живота си. Не само в работата, но и у дома. — Втренчих се в среднощно черните очи на Вещицата. — Именно затова „Стратън“ бе един култ, Мишел. Един за всички, всички за един, и купища за самия тебе, разбира се. И никога, при никакви обстоятелства не допускахме външни лица. — Огледах стаята. — Разбирате ли ме?