Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Както вече казах, бях добро дете, пълен отличник. — Замислих се за миг. — Това се отнася и за останалите членове на семейството ни. Първите двама от първите ми братовчеди завършиха Харвард като отличници на съответния випуск. И двамата сега са лекари. А вероятно ти е известно, Джоел, че брат ми е един от най-високоуважаваните адвокати по здравни дела в цялата страна. Доскоро играеше покер с някои твои приятели от федералната прокуратура, макар да му се наложи да престане, след като започнаха да ме разследват. Трябва да му е станало доста неудобно.

Копелето кимна с уважение:

— Не го познавам брат ти, но съм слушал само най-хубави неща за него. Не мога да се начудя, че между двама ви изобщо има някаква родствена връзка.

— Да бе — измърморих, — ебаси и шибаното чудо. Но факт е, че наистина сме роднини, а и аз бях точно такъв, какъвто бе и той в детството си. Е, като характери може и да се различаваме — той например е по-контактен, а аз съм по-затворен — но в учението ни най-малко не му отстъпвах. Да не кажа, че бях по-добрият. На мен ученето ми се удаваше невероятно лесно. Дори след като пропуших марихуана — още в шести клас, — не престанах да съм пълен отличник. Дрогата започна да ми пречи едва към десети клас.

Агента маниак буквално се втрещи:

— Пропушил си марихуана още в шести клас?

Кимнах с някакво изкривено чувство за гордост:

— Точно така, Грег, на единайсетгодишна възраст. Баткото на един от приятелите ми бе дилър на марихуана и когато с Алън преспахме една нощ у приятеля ни, брат му ни отвори очите. — И се усмихнах, като си дадох сметка колко луд трябва да съм бил, че да пуша марихуана на единайсет. — Както и да е, навремето марихуаната не бе толкова силна, колкото е сегашната, та не ме хвана кой знае колко. Изобщо не се стигна до отскачане от стените, както в зрялата ми възраст. — Подсмихнах се. — В продължение на две години изпушвах от време на време по някое козче, но абсолютно без никакви проблеми. Поради което родителите ми продължиха да смятат, че всичко е нормално.

Млъкнах за миг да им проуча физиономиите — а те изразяваха различни степени на скептичност, — след което продължих:

— Май чак в осми клас за пръв път забелязаха, че нещо не е наред, след като изкарах деветдесет и два процента на контролно по математика. Майка ми бе съкрушена. Дотогава най-ниската ми оценка бе деветдесет и осем на сто, но и това й стигаше да я поразтревожи. Помня, че ми задаваше въпроси от рода на: „Да не си болен, момчето ми? Да не си притеснен за нещо?“. — И свих рамене от самия спомен. — Аз, естествено, не й казах, че току преди контролното се бях напуфтял с два яки джойнта колумбийско злато, та не можех да сметна и две плюс две колко е. — Най-невинно свих рамене. — Но си спомням как се разтревожи, че заради деветдесет и двата процента ще намалеят шансовете ми да вляза в медицинския факултет на Харвард. — И пак свих рамене. — Но характерът й си беше такъв: страшно амбициозна личност, която изискваше да се придържаме към крайно високи стандарти. — И лицето ми грейна. — Между другото, само преди няколко години тя постави рекорд за най-възрастна жена, придобила правото на адвокатска практика в щата Ню Йорк. Сега си има кантора в Лонг Айлънд и работи абсолютно безплатно, за благото на обществото. — Чудесен повод да набера точки пред Вещицата, рекох си. — Защитава бити жени, които не могат да си позволят да плащат на адвокат. — И пак погледнах в изцъклените очи на Вещицата, дано я спечеля с помощта на славната ми майчина дейност.

Уви, Вещицата изобщо нямаше затрогнат вид. Жилава кучка. Нищо, аз пък ще натегна с още един оборот гайката.

— Едно време, Мишел, майка ми бе дипломиран експерт-счетоводител, а тогава жени професионалистки рядко се срещаха. — Вдигнах вежди и рязко кимнах, един вид „Впечатляващо постижение. Какво ще кажеш, Вещице?“ — И я загледах втренчено дали чертите на лицето й ще поомекнат. И пак нищо. Продължаваше да ме пробожда с острия си поглед. След няколко секунди се предадох. Заради тая отровна змия ми се наложи да търся спасение при Копелето, дано той поне оцени майка ми, въпреки високомерието на Вещицата. И затова рекох на Копелето: — Тя, майка ми, си е жив гений. Прекрасна жена.

Копелето кимна, явно впечатлен от майчината ми праведност, макар езикът на тялото му да съдържаше и известен намек на „Ебал съм го, кой го е еня?“. Но все пак успя да добави с най-искрен тон:

— Да, страхотно впечатляваща дама, ако се съди по описанието ти — и кимна още няколко пъти.