Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Но престъпление ли извършвах наистина? Нима няма закони, за които да се предполага, че няма да се спазват? Та не гледахме ли просто да припечелим по някой долар по съвсем честен начин? Да не би да не правехме по-приятен престоя на плажа за хилядите нюйоркчани, на които иначе щеше да им се наложи да минат сума ти път по дървените тротоари (пълни с остри трески) и да се редят на опашка пред щанда на концесионера, зад който намусеният юноша сигурно щеше да им плюе на храната в мига, в който му обърнеха гръб? Излиза, че двамата с Елиът всъщност сме извършвали едно добро дело, макар от най-техническа гледна точка да сме нарушавали закона.

— Ами, казано съвсем накратко — обърнах се към Копелето, — ние наистина престъпвахме закона. Извършвахме разносна търговия без разрешително, което, за добро или зло, се явява наказуема простъпка от категория „С“ в щата Ню Йорк. А в допълнение към това нарушавахме и данъчното законодателство, тъй като изкарвахме по двайсет хиляди за едно лято, без да декларираме и пукнат цент. А в допълнение и към това, когато навърших осемнадесет, започнах покрай сладоледа да продавам и гердани от мидени черупки. Тъй де, рекох си, така или иначе цял ден обикалям по плажа, що да не се възползвам и от недоразвития пазар за евтина бижутерия? — И свих рамене по капиталистически. — Отидох на бижутерската борса в манхатънския квартал Челси, купих две хиляди герданчета, след което наех няколко хлапета от прогимназията да ги разнасят по плажа. Трима бяха и ги продаваха за по четири долара. И понеже на мен ми струваха само по петдесет цента, дори след като платях по петдесет долара заплата на ден на всяко едно от хлапетата, пак ми оставаха чисти двеста долара. И то — в добавка към печалбата от сладоледа!

Аз, естествено, нито им бях извадил трудова застраховка, нито им отчислявах някакви данъци. Да не говорим, че и те търгуваха без разрешително. Така че не само нарушавах закона, ами и корумпирах и група невинни четиринадесетгодишни.

Включих в бизнеса и майка си. Карах я да става още в пет, да прави варени гевречета и да ги маже с масло. Тях ги продавах между девет и единайсет часа, когато слънцето още не беше напекло и сладоледът не се харчеше много. Така че нарушавахме и всякакви там санитарни закони, като приготвяхме храна в неинспектирано помещение, независимо от това, че майка ми не само е голяма чистница, но и спазва стриктно еврейските изисквания кашер за приготвяне на храната. Не съм чул някой да се е натровил.

Обаче нали всичко това го вършех в името на добрия старомоден капитализъм, кой ти гледаше разните му там закони? Всичко беше напълно безвредно, да не кажем — похвално. — Усмихнах се на Копелето. — Както ти сам се изрази, Джоел — напълно честен начин за едно хлапе да изкара някой и друг долар. — Млъкнах, че да смелят думите ми. — Та в това отношение мога още куп работи да ви разправям, но идеята ви е ясна: всички, включително законопочитащите ми родители, смятаха, че търговията със сладолед е най-великата дейност на тая земя. Дейност на зараждащ се бизнесмен!

И тук опираме до въпроса: съществува ли така нареченото почтено престъпление? Кога именно съм прескочил границата в търговията ми със сладолед? От самото начало ли, когато реших да търгувам без разрешително? Или когато наех прогимназистчетата? Или когато включих майка ми? Или когато реших да не плащам данъци…

Поех дълбоко въздух и продължих:

— Разберете ме правилно: човек не започва направо откъм тъмната страна, освен, разбира се, ако не е социопат, а вие, надявам се, знаете, че не съм такъв. — Всички кимнаха. С абсолютно сериозен тон рекох: — Проблемът е, че човек постепенно става нечувствителен към нещата — престъпва границата мъничко по мъничко и нищо лошо не му се случва, и тогава решава, че може да направи и още една крачка. Само че този път отива малко по-навътре. Такава е човешката природа: няма значение дали си пристрастен към действие, или към повишен адреналин, или пък изобщо не си пристрастен. Просто вкарваш постепенно крака си в силно горещата вана. Отначало потапяш само палеца на крака, понеже е прекалено горещо. Но само след минута вече си се накиснал целият, а горещината е съвсем поносима, дори приятна.

И след като постъпих в университета „Американ“, всичко това ме обзе още по-здраво. Започнах да излизам с едно момиче от много богато семейство. Баща й, Дейвид Ръсел, беше натрупал няколко милиона от подвързване на книги. Не ще и дума, че оцени страхотно плажната ми дейност. Даже на едно парти у тях взе да ме представя на всичките си гости с думите: „Ето, за това момче ви разправях!“. После ме накара да опиша пред всички как съм ходел още в шест сутринта при оня грък да зареждам хладилните чанти с италиански сладолед, как после съм ходел по плажа от хавлия на хавлия да го продавам и как съм бягал от полицаите, когато ме подгонели за това, че нямам разрешително. А гостите му, естествено, бяха до един във възторг. Даже вдигнаха тост в моя чест: „За здравето на утрешния милионер!“.