Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Великолепна е наистина — отвърнах. — Баща ми, знам, ви е добре известен. — Усмихнах се тъжно. — И той е дипломиран експерт-счетоводител и жив гений, макаааар… — Последва пауза, докато търсех точните думи, с които да опиша баща ми, Макс, наричан в „Стратън“ „Лудия Макс“ заради крайно избухливия му характер.

Лудия Макс пушеше цигара от цигара, бе върл привърженик на първокласната руска водка, бомба със закъснител в човешки вид и се обличаше с изненадващ вкус. И си нямаше любимци: мразеше всички до един в еднаква степен.

— Ами… да речем — подхванах с палава усмивка, — че не е толкова добродетелно същество, колкото майка ми.

При което Агента маниак запита с намек за усмивка:

— Вярно ли е, че трошал стъклата на колите на онези брокери, които паркирали на определеното за него място?

— Имаше такова нещо — кимнах бавно. — А ако беше в лошо настроение, можеше и купето, и калниците ти да пострадат. След което викаше паяк да ти вдигне колата. — И свих рамене. — Но брокерите продължаваха да паркират на мястото му. Така за пореден път доказваха верността си към фирмата: изкараш ли си боя от Лудия Макс, можеш да се смяташ вече за истински стратънец.

Последва няколкосекундно мълчание, след което Копелето попита:

— И на каква възраст започна да нарушаваш закона?

Свих рамене.

— Зависи от това кое определяш като закононарушение. Ако смяташ за такова поемането за развлечение на опасни наркотици, значи съм станал престъпник на единайсет. Ако става дума за бягане от час — на шестнайсет вече бях закоравял престъпник, тъй като пропуснах по-голямата част от десети клас. Но ако се интересуваш кога за пръв път съм извършил нещо, което според самия мен е било незаконно — и то като ежедневно занимание, — бих казал, че става дума за периода, в който започнах да продавам сладолед на плажа Джоунс Бийч.

— И на колко беше тогава? — попита Копелето.

— Почти на седемнайсет. — И млъкнах, за да си спомня времето на плажа. — По цял ден вървях по пясъка с една хладилна чанта от стиропор и продавах сладолед от хавлия на хавлия. Съдирах се да викам от сутрин до вечер: „Италиански сладолед, моля, скрежко на клечка, плодов скрежко, «Милки Уей» и «Сникърс».“ Най-прекрасната работа на тоя свят — абсолютно най-прекрасната! Сутрин към шест отивах до търговеца на едро — грък в Хауърд Бийч, в Куинс, от когото зареждаха и камионите за разносна търговия на „Гуд Хюмър“, и се натоварвах със сладолед и скрежко. Слагах сух лед в хладилната чанта и се отправях към плажа. — Млъкнах и се отдадох на приятните спомени. — И от това изкарах цяло състояние, ви казвам. В най-добрите дни — над петстотин долара. Дори и в най-слабите дни задължително връзвах двеста и петдесет, което бе десетократно повече, отколкото изкарваха приятелите ми.

Там именно се запознах с Елиът Лоуенстърн; продавахме заедно сладолед по плажа. — И посочих с глава списъка ми на злодеите, крадците и негодяите. — Не се съмнявам, че Елиът ви е прекрасно познат. И той е в оня списък, някъде в самото начало. — Свих рамене, да покажа колко не ми пука от това, че ще накисна Елиът Лоуенстърн. Защото бях сигурен, че заплашен с нещо повече от няколкочасов затвор, Елиът — по прякор Пингвина — заради тънкия му дълъг нос, компактното му шкембенце и леко кривите крака, с които пристъпваше като някой мигриращ пингвин — моментално щеше да кандиса да сътрудничи. В интерес на истината свидетел съм бил как се огъва при полицейски разпит, и то при значително по-нисък залог. Това стана навремето, докато продавахме сладоледа. Когато го заплашваше глоба от някакви си мижави петдесет долара за това, че нямал разрешително. А той, вместо да си я плати и да мълчи, взе, че натопи всички останали плажни търговци, включително и моя милост. Така че, предявяха ли му Агента маниак и Копелето обвинителен акт, Пингвина щеше да пропее на улица „Съдебна“ с ентусиазма на Селин Дион.

Тъкмо се канех да продължа разказа си, когато Копелето ме прекъсна:

— Много ми е чудно, че в светлината на всичко сторено впоследствие от теб продължаваш да смяташ продаването на сладолед за закононарушение. — И сви копелдашките си рамене. — Според повечето хора това си е напълно честен начин едно хлапе да спечели някой долар.

Странно, рекох си, Копелето повдига един основен въпрос, а именно, какво точно наричаме „закононарушение“? Навремето почти всичките ми познати (и връстници, и по-възрастни) възприемаха сладоледената ми търговия за съвсем почтено занимание. Дори ме хвалеха отвсякъде. А голата истина си е, че престъпвах закона, тъй като търгувах без разрешително.