Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Най-сетне, в утрото на седмия ми ден в килията стоманената врата се отвори и чух шестте най-славни думи на света:

— Ставай, Белфърт. Местим те в лагера.

— Слава Богу! — измънках и насмалко не ревнах. Рипнах като заек от горния нар. Извърнах се към Сам и се насладих за сетен път на поразителния му мълет.

— Пък дано успееш да възстановиш сламения си човек — рекох.

— В миша дупка ще ги натикам всички тия копелета намигна ми.

Абе не е май точно така, рекох си.

И излязох от килията.

— Тая право в гърлото ще ти я натикам! — кресна Тони Метадона, излежаващ последните пет години от осемгодишната си присъда.

— Ха да видим! — изкрещях и аз. — Гледай само на тебе да не ти влезе!

Не бяха минали и два часа от пристигането ми. Бившият дилър на метадон Тони стоеше на малко повече от петнадесет метра от мен, от другата страна на мрежата. Беше мек зимен ден, слънчев, към осемнадесет градуса, а Тони се канеше да бие сервис. Мъчех се да не го изпускам от очи, но ми беше трудно да откъсна поглед от останалите дейности в лагера. На игрището зад Тони се играеше мач; вдясно от него бе баскетболната площадка, където също вървеше мач; а отвъд нея, на една поляна две дузини мексиканци седяха край сгъваеми дървени масички и приготвяха такос и буритос за петъчната фиеста.

Но и това не бе всичко: зад гърба ми имаше игрище за бейзбол, от дясната ми страна — писта за бягане, площадка за хвърляне на подкови, волейболно игрище и площадка за боче 90 90 Bocce (ит.) — игра с железни топки, подобна на френската петанк (petanque) . — Б.пр. ; а асфалтовите алеи вляво водеха към няколко ниски бетонни сгради — столова, зала за забавления, библиотека, зали за тихи занимания, стая за музика, амбулатория и лагерната администрация. По периметъра имаше малки бели табели „Гранична зона“, а зад тях — прашната равнина на град Тафт, простираща се до не особено впечатляваща планинска верига.

Изведнъж от високоговорителя долетя:

— Проверка! Проверка! Дворът се затваря. Всички лагерници да се явят в главната сграда за поименна проверка в четири часа.

Щях да пусна ракетата, но забелязах, че останалите лагерници изобщо не обърнаха внимание на съобщението, а продължиха да си се занимават. Едва при следващото съобщение, десет минути по-късно, всички започнаха да се придвижват. Главната сграда бе на площ колкото футболно игрище, разделена с тухлени стени на безброй клетки, които в единия край стигаха до тоалетните и баните, в другия — до стаите за телевизия и тихи занимания, а отпред се мъдреха половин дузина канцеларии, в които служителите се преструваха, че вършат някаква работа. Влязох в помещението и се запътих по тесния коридор към нар 12-долу. От двете страни на прохода бяха наредени малки килийки, два и половина на четири метра. Както и онези в ОС, предлагаха само най-елементарните удобства — два нара, две гардеробчета и чин със стол, заварени точково към арматурата на сивия циментов под.

Още с пристигането си се запознах набързо с новия си съквартирант, който ми се стори сравнително свестен (средностатистически дилър на метадон). Нисък, набит, тъмнокос, черноок, с постоянно намусена физиономия, Марк имаше вид на общо взето здрав мъж, ако не се смятаха двата липсващи предни зъба. Заварих го да лежи, зачетен в някаква книга. Почти не ми обърна внимание, когато влязох и седнах зад стоманения чин.

В този момент някакъв бодър женски глас извика:

— Ей, Белфърт!

Вдигнах очи и изпаднах в шок ! На входа на килията стоеше едно секси парче с прикован в мен поглед. Нямаше повече от метър и шестдесет и два, лъскавата й кестенява коса се стелеше върху нежните й рамене, които бяха опънати назад, като на мажоретка, за да изпъкват навирените й дребни гърди. Видя ми се около тридесетгодишна. Облечена бе в розова мъжка риза, извадена извън свръхтесните левиски. Ако не бяхме в затвора, нямаше да кажа, че е кой знае каква красавица, но тук ми се стори по-пленителна и от манекенка на „Викториас Сикрет“.

— Аз съм съветничката ти. Госпожа Стриклънд.

Че какво стана с Едрия зъб, запитах се?

— Къде е госпожица Ричардс? — попитах.

— Тя само ме заместваше миналата седмица. Изгледа ме за миг и каза:

— Нямаш вид на човек, откраднал сто милиона долара. Прекалено невинен изглеждаш.

— И друг път са ми го казвали, но ме осъдиха съвсем справедливо.

— Е, такива думи човек не чува често тук — засмя се тя. — В „Тафт“ всички са невинни. Между другото, как мина седмицата ти в дупката със Сам Хаусман?