Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Е, в близките няколко години и това ще мога да ти уредя — засмях се. — Ние с нея всъщност напоследък доста добре се разбираме. Вече не се замеряме с каквото ни попадне под ръка.

— Да ти кажа ли какво трябва да направиш? — попита.

— Кажи.

— Вземи да напишеш книга.

— Да напиша книга ли? — избухнах в смях. — Че как ще напиша книга? Та аз дори не знам как се пише! Не че не мога да пиша, ама чак пък цяла книга! Виж, ако трябва да говоря, там равен нямам. Страхотен оратор съм. Цяла зала съм в състояние да разплача.

— То е едно и също — каза убедено. — И при писането трябва да имаш свой глас, а твоят е един от най-добрите гласове, които съм чувал. Просто опиши историята си точно така, както ми я разправяш.

— Ще опитам — рекох и прекарах цяла седмица след това да се чудя откъде да започна. Защото куп щури неща бях преживял. Целият ми живот комай бе една непрекъсната поредица от щуротии. Затова реших първо да им направя списък.

Не мина много време обаче, и аз взех да се питам защо толкова много щуротии се случваха тъкмо с мен. И това ме наведе на мисълта, че всъщност нещата не ми се случваха, а аз сам си ги причинявах. Сякаш нямах насита да се самонаказвам. На първо място в списъка бе случаят с яхтата, на последно — хвърлянето на джуджетата. Накрая реших да се опитам да пиша.

Взех химикалка и лист, седнах в една от стаите за тихи занимания и се захванах с мемоарите си. Две седмици по-късно бях все още на първия абзац. Прочетох го за кой ли път. После още веднъж. Мама му стара, отвратително звучи! Каква е тая проповед за мъже с построени в съзнанието им кули от слонова кост, от които се канят да скачат след сриването на борсата през 1987 година? Кого ще трогна с такова описание? Най-малко себе си. Добре де, ама защо не мога да пиша?

Реших да сменя тактиката: ще пиша за родителите си, как обичаха да вечерят все в едно и също ресторантче. И набързо запълних четири страници. Прочетох ги. Страхотно! Моментално ги занесох на Томи за мнение.

— Дай ги насам! — рече с нетърпение. — Я да видим какво си написал… — И се зачете. И чете… Но защо не се смее? Още в първия абзац има една страхотна смехория, а той я подмина, без да й обърне внимание.

След минута вдигна глава.

— Слаба работа! — рече.

— Така ли мислиш?

— Ами да. Много слаба — кимна глава. — Отвратително е. Няма нищо достойно за похвала. — И сви рамене. — Почвай отначало.

— Какви ги приказваш бе, Томи? Не прочете ли първия абзац?

Той ме изгледа право в очите:

— Кого го е еня за някакво си там ресторантче? Ебаси скуката! Запомни едно, Джордан. Има две неща в писането, които никога не бива да забравяш: първо, трябва да има конфликт. Няма ли конфликт — няма и читателски интерес. Второ, винаги трябва да е за най-най . Знаеш ли какво значи за най-най ?

Свих рамене, все още обиден от пренебрежителното му отношение към писателския ми дебют.

— Значи, че трябва да пишеш за екстремни неща. Най-това, най-онова — най-хубавото момиче, най-богатият човек, най-шантавата наркомания, най-щурото пътешествие с яхта. — И ми се усмихна насърчително. — Нима животът не е бил изпълнен с най-най събития? Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Напълно го разбирах, но и бях напълно неспособен да пиша.

И в продължение на един месец правих точно това: пишех денонощно, носех написаното на Томи, а той ми го връщаше с думи от рода на „много вдървено, безинтересно, скучно, дрисня“. Докато накрая ми писна и се отказах.

С подвита между краката опашка отидох в библиотеката на затвора да намеря нещо за четене. След някоя и друга минута попаднах случайно на „Кладата на суетите“. Имах бегъл спомен от филма — смотана работа. Но помнех, че имаше някаква връзка с Уолстрийт, та я взех, прочетох първите два абзаца… ебаси и глъмотията! Кой чете такива тъпотии?

Затворих книгата и погледнах корицата. Том Улф. Тоя пък кой е, да му еба майката! Но от любопитство прочетох повторно първите няколко абзаца, мъчейки се да схвана за какво става дума. Страшно объркана работа. Явно описваше някакъв бунт в някаква фирма. Продължавах да чета, да се съсредоточавам. Сега пък описваше някаква жена — не я вижда, но по гласа й може да прецени как изглежда: „Деветдесет кила! Минимум! С фигура на нафтов котел!“. Като прочетох това, пуснах книгата и се разсмях на глас. Толкова ми трябваше. Не можех да я оставя непрочетена.

Прочетох я от игла до конец — 698 страници — за един ден, като не преставах да се смея. Шашнах се. Омагьосан бях. Не само бе най-великата книга, която бях чел през живота си, но имаше нещо и в стила на писане, което резонираше със собствената ми душа. Или както би се изразил Том Улф, „със сърцето и душата ми, с черния ми дроб и слабините ми“.