Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Остави го тоя! Шибан маниак! Да не е внесъл искане за запор и срещу твоето жилище?

— Още не е — разсмя се тя, — ама такива като мен останахме малцина. Имам чувството, че ме харесва… — И сви рамене. — Както и да е, след проверката ще те преместя на 42-долу. В килията на Чонг .

— На Томи Чонг ?

— Точно така. Ще ми е по-лесно да ви държа под око, докато сте заедно. — Усмихна се и отмина, без нито дума повече да каже.

Вече бях чул, че Томи Чонг е в „Тафт“ по някаква тъпа присъда, че продавал стъклени наргилета за хашиш по интернет. Доколкото бях вникнал във воденото срещу него дело, правосъдието се беше изгаврило с него. Защото се оказало, че продажбата на наргилета сама по себе си не била престъпление; престъпно било това, че ги продавал по интернет, тоест, прекосявайки щатски граници. В резултат на което го бяха осъдили на десет месеца затвор.

Не устоях на желанието да сравня справедливостта на присъдата му с моята. След като за продажба на наргилета могат да те опандизят за десет месеца, какво остава за случаи като моя, при които си откраднал сто милиона долара от хиляди инвеститори, изнесъл си контрабандно милиони долари в Швейцария и си нарушил всякакви видове човешки и божии закони? Десетина хиляди години най-малко, рекох си.

— Ебаси и номера! — изплю съквартирантът ми.

— За какво става дума?

— Ами как ви глезят вас, привилегированите.

— Не те разбирам.

— Не че ти си виновен — сви рамене оня, — но аз съм тук вече деветнайсет месеца, а единствените думи, които съм чул досега от Стриклънд, бяха, когато ми направи забележка да си оправя леглото. А няма и час, откакто си дошъл, и тя цъфва по розовата си ризка и те премества при Томи Чонг. Забележи как няма даже да те прати на работа в кухнята, като всички останали новодошли. Сигурно ще те вземе за ординарец — най-сладката работа. — После с далеч по-дружелюбен тон: — Както и да е. Нищо лошо няма. А аз предлагам да ти стана перач. Ще ти вземам по два долара седмично, плюс петдесет цента за омекотителя. Ще ми плащаш или с купони, или с консерви риба тон — което ти е по-лесно.

— Добре — рекох. — Ще ти плащам с риба.

В този миг някой извика гръмогласно от предния край на помещението:

— Проверка! Проверка! Стани и се приготви за проверката в четири!

Марк рипна от нара и застана с лице към входа, аз също. В сградата се възцари тишина.

Само след секунди по коридора забързано минаха двама надзиратели, хвърляйки по един бърз поглед във всяка килия. Толкова бързо минаваха, че нямаше начин наистина да ни броят; просто приемаха, че всички сме налице. Така или иначе, само след няколко минути същият мощен глас ревна „Свободно!“ и шумът възвърна предишното си ниво. Лагерниците се заразхождаха напред-назад като спортисти в съблекалня.

С лек удар по кокалчетата пожелах довиждане на новия си перач и се запътих по тесния коридор към 42-долу. Заварих Томи да преглежда пощата си, седнал върху своя нар. Беше много по-красив, отколкото го помнех от филмите, макар да ги бях гледал толкова надрусан, че сигурно съм халюцинирал. Беше слаб и със загар, с буйни сребристи коси и добре подстригана брада в същия цвят.

— Томи… — казах неангажиращо.

— А, Джордан, нали така? — усмихна ми се.

Кимнах и се здрависахме по общоприетия начин, сиреч, без да си чукваме кокалчетата на юмруците. После в продължение на няколко минути си разменяхме общи приказки. Мълвата явно се носеше с голяма бързина в тази среда, тъй като Томи знаеше комай толкова за моя процес, колкото и аз за неговия.

— Значи оня филм „Брокери“ 91 91 Оригинално заглавие Boiler Room (2000 г.), реж. Бен Янгър. — Б.пр. е бил всъщност за тебе, а? — попита той.

— Не съвсем — рекох. — До известна степен описва фирмата, на която бях собственик, но от гледната точка на много нисш служител. Не успява да обхване дори частично цялата история. Да вземем например оная сцена, дето отиват с автобус до Атлантик Сити… — и захванах да отчитам многобройните недостатъци на „Брокери“, а през това време умът ми пак заработи на две писти. По първата думите си вървяха без мое участие:

— … а аз ти се кълна, че брокерите ми никога не биха се качили на автобус. Та нали щяха да ги замерят с камъни, ако ги усетеха! Движеха се единствено с частни реактивни самолети и лимузини…

А по втора писта течеше вътрешният ми монолог: „Боже мой, та Тони Чонг е толкова различен от представите ми. Сигурно ще зяпне, като му разкажа за лудницата в миналия ми живот. Очаквах подобни неща вече да му се виждат съвсем нормални, но имам чувството, че поквареността ми наистина го шашва!“